Съдбоносен се оказва VI в. за земите на Балканския полуостров. Вълните на идващите славянски племена разкъсват северната граница на Византийската империя и заливат полетата на Мизия, Тракия и Илирия. Със своите примитивни еднодръвки те преминават край островите Евбея и Крит и достигат малоазиатския бряг. Опитите на византийските императори да подчинят свободолюбивите славянски племена пропадат, защото славяните еднакво добре държат дървеното рало и тежкия меч. Славяните се намират вече в период на развитие, когато възниква необходимостта те да създадат своя държава. На различни места на Балканския полуостров започват постепенно да възникват съюзи между отделните племена. Един от тях е и този на седемте славянски племена в Мизия, който по-късно прераства в държава. За това спомага твърде много идването на прабългарите на Балканския полуостров.

През първата половина на VII в. под ударите на хазарите племенната прабългарска държава на Кубрат се разпада. Несъгласието между неговите синове довежда до разделянето на родовете и племената. Най-малкият Кубратов син Аспарух повежда своите дружини на запад и достига устието на река Дунав. Там, в блатистите и трудно достъпни места на Онгъла, Аспаруховите българи изграждат укрепен лагер и влизат в тесни връзки със славянските племена в Мизия. Оттук започват твърде често да нападат византийските владения в Добруджа и по черноморското крайбрежие. В огромните мраморни зали на Магнаурския и Антимеевския дворец се кроят планове за разгром на племето, дръзнало да наруши границите на империята. Но поради непрекъснатите войни с арабите на Византия не й достигат време и възможности за това.

Най-после през 680 г. Константин IV Погонат вдига войските от малоазиатските и европейските теми в поход срещу славяните и прабългарите. За да се постигне изненада, конницата е натоварена на огромните за времето си кораби, наречени хеландии (всяка хеландия побира в трюма си до 12 коня), и потегля по море. Пехотата при спазване на всички мерки за скритост е изпратена по суша.

Още с пристигането си византийците пристъпват към действие. Българските съгледвачи и отрядите, които охраняват устието на Дунав, се оттеглят към укрепения лагер. Блатистата и трудно проходима местност е сериозна пречка за настъпление на конницата и пехотата. Византийската войска няма възможност да построи обичайния си боен ред и да води бой по познатите й правила. Тя е принудена да настъпва на групи по достъпни места между блатата. Византийците стигат до укрепения лагер н започват упорит бой за неговото овладяване, който продължава няколко дена. Войските на Аспарух, които издържат на първоначалния удар, се окопитват, все по-често излизат от своите укрития и нанасят удари на противника, като унищожават отделни негови части между блатата.

Неуспехът, който търпи Константин IV Погонат, заплашва да се превърне в катастрофа и той започва да отстъпва. Това не убягва от зоркия пълководчески поглед на Аспарух и цялата му войска преминава в преследване. Византийците не издържат на мощния натиск и побягват към брега. В суматохата всеки отчаяно търси своето спасение. Със сетни сили византийци се добират до корабите, на които малцина успяват да се качат.

Византийските летописци не могат да преглътнат разгрома на своята войска, която се смята за достойна наследница на римската. За да омаловажат победата на прабългарите при Онгъла, те хвърлят вината за поражението изключително върху императора. Византийският историк Теофан Изповедник в своето съчинение „Хронография” пише: „Императорът страдал от болки в крака и бил принуден да се върне в Месемврия (Несебър) да прави бани. Конниците обаче разпространили слух, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили”.

Такъв е печалният край на похода на Константин IV Погонат. Подготвен с много усилия и старание, той не постига своята цел.

Победата на Аспарух при устието на Дунав има огромно историческо значение. Без нея може би днес нямаше да съществува и България! Тя е един от факторите, съдействал за възникването на българската държава.

Успехът, постигнат срещу силен и опитен противник, отваря пътя на юг. Прабългарите в съюз със славяните преминават широката река и се озовават в равните поля на Малка Скития (днешна Добруджа). След това се спускат и достигат околностите на Варна и Източна Стара планина, където при Абоба (Плиска) разпъват шатрите си.

С верен усет на пълководец и държавник Аспарух схваща, че сражението при Онгъла е само началото на жестока борба, която тепърва започва. Срещу многобройната и добре въоръжена войска на могъщата Византийска империя дружините на Аспарух са като капка в морето. Затова ханът се заселва сред славянските племена, които приемат радушно своите бойни другари и им отстъпват подходящи пасища. Скоро опасността от общия враг сплотява още по-тясно прабългари и славяни и постепенно започва изграждането на българската държава, която включва три етнически елемента – траки, славяни и прабългари. Мирът с Византия е сключен през пролетта на 681 г. Според него Константин IV Погонат се задължава да плаща годишен данък на прабългарите. С този мир фактически се признават заселването на прабългарите в долното течение на Дунав и образуването на българската държава.

Границата на създадената държава на изток достига до черноморското крайбрежие, на юг минава по Стара планина, а на запад е до р. Искър. На север граничната линия се очертава зад Дунав, като включва част от Влашката равнина и първите поселища на прабългарите в Онгъла.

Грижата за отбраната на славянските и прабългарските земи е първостепенна задача на хана и на славянските князе. В страната е извършено известно разместване на племената. Северите са заселени п ò на изток, към северните склонове на Източна Стара планина, за да защитават проходите. Седемте славянски племена са преместени п ò на запад. На тях са поверени западната и северозападната граница и част от проходите на Стара планина. С тази важна военностратегическа мярка укрепват извънредно много отбранителната мощ на страната и сигурността на нейните граници.

Образуването на българската държава е закономерен процес в развитието на славяни и прабългари. Основна предпоставка за създаването й е приблизително еднаквото равнище на обществено-икономическото развитие на славяни и прабългари. Наред с това за образуването на българската държава оказват влияние още две причини. На първо място, това е наличието на общия противник Византия. Опасността да бъдат поотделно бити, покорени и асимилирани сплотява още по-тясно славяни, прабългари и местно население в монолитен боен съюз. Не по-малко значение за образуването на българската държава има и победата на Аспарух през 680 г. Тя издига особено много авторитета на прабългарите пред славяните и местното население.

Младата българска държава е основана на съюзнически начала. В нея славяни, прабългари и траки запазват до известна степен етническата си самостоятелност. По силата на обективно стеклите се обстоятелства още в самото начало прабългарите застават начело на държавата, като заемат ключови позиции в държавния апарат.

Образуването на българската държава и нейното укрепване са продължителен процес. Той не приключва с подписването на мирния договор през 681 г. Изминава дълъг период от време, почти два века, в които трите етнически елемента постепенно се сливат и образуват българската народност.

Това не става гладко, а в непрекъснати борби. Много пъти съществуването на държавата е поставяно на изпитания. Много пъти трябва да се преодоляват огромни трудности, да се води борба с външни и вътрешни врагове. Необходимо е да се отбиват многократните удари на силната и коварна Византия, които се сипят непрекъснато. На моменти в тях коварството отстъпва на силата и обратно. Понякога едното се съчетава с другото. В тези борби се създава и укрепва българската войска, която на бойното поле неведнъж обръща в бягство стройните редици на византийските теми.