Българското военно изкуство е синтез на военното изкуство на славяни, прабългари и траки. То взема най-хубавото от техните способи за воюване. Майсторството на славянската пехота да води бой и умело да се маскира е подчертано още от византийския военен писател Псевдо-Маврикий в неговата „Тактика”: „Те [славяните] се потапят в дълбочината на водата, като държат в устата си дълги тръстики, напълно пробити, които стигат до повърхността на водата. Те лежат по гръб и дишат чрез тръстиките и издържат много”.

Известни са бързината и скоротечността в действията на прабългарската конница и преди всичко нейният масиран удар.

За храбростта на мизите и траките римският военен историк Флавий Вегеций Ренат пише: „Даките, мизите и траките винаги са били така войнствени, та дори и легендите твърдят, че самият Марс се е родил между тях”.

И образуването на българската държава, и възникването и развитието на българското военно изкуство са сложни и продължителни процеси. Дълго след създаването на държавата славяни, прабългари и траки действат на бойното поле като съюзници. Със сливането им в една народност постепенно се уеднаквяват и способите им за воюване.

Както всяка държава, така и българската има своя войска. Тя не е постоянна, формира се в хода на подготовката за война, а при внезапно нападение – в навечерието на бойните действия. Нейното ядро се състои от дружините на славянските князе и прабългарската военна аристокрация. Те съществуват и в мирно време и са опора на княжеската, ханската и боилската власт. Около това монолитно и боеспособно ядро в случай на война се групират останалите сили.

Общото командване на войската е в ръцете на хана и се осъществява от него. В дейността си той е подпомаган от своите приближени. Например прегледът на оръжието и на конския състав се извършва от специално назначен човек. Понякога това върши и самият кавхан, който е първият помощник и съветник на хана.

През VII–VIII в. в българската войска има пехота и конница, които са еднородни. Пехотата дават славяните, а конницата – прабългарите. Въоръжението се състои от лък със стрели, копие, меч, кама и ласо. Организирана предварителна подготовка на отрядите първоначално не съществува. Независимо от това всеки селянин, който постъпва във войската, е добър и ловък боец. Причината е широкото разпространение на лова, което оказва положително влияние за изработването на необходимите физически и морални качества у боеца. Той развива у него ловкост, бързина, съобразителност, издръжливост и навици в боравенето с оръжието.

През VII–VIII в. България води около 15 войни с Византия. В тях главната цел е запазването на държавата. По-голямата част от войните започват византийците и инициативата е в техни ръце. Това заставя нашите пълководци да прилагат отбраната като способ за водене на въоръжената борба. Когато обаче условията позволяват, българската войска умело преминава в настъпление.

Характерна тактическа форма в този ранен период от развитието на българската армия е засадата. Нейната поява и прилагането й не са случайно явление. Още в първите сблъсъци с Византия българските пълководци усещат силата и мощта на по-многобройната и по-добре въоръжена византийска армия. За да сведат до минимум тези предимства, те започват да прилагат засадата, която се утвърждава като основна тактическа форма в славянобългарската войска.

За нейната тактика е характерно още, че се полага началото на похвата обкръжаване. Бойното разузнаване в българската войска се води от специално отделени бойци, наречени съгледвачи, а в някои случаи и от самите командири – най-често на бойното поле преди започване на боя. С развитието на тактиката в българската войска се поставя и началото на нощните действия. Инженерното дело намира широко приложение за нуждите на стратегията и тактиката. „Еркесията”, дълга 130 км, строена по времето на Тервел, не трасира само граничната линия. Тя е инженерно съоръжение с общодържавно стратегическо значение, вероятно рубеж за отбиване на противниково настъпление.

Първите сведения за прилагане на инженерното дело в областта на тактиката се отнасят към 763 г. Хан Телец построява различни землени укрепления по височините северозападно от Анхиало (Поморие), където среща войските на Константин Копроним.