ПОЛИТИЧЕСКО И ВОЕННО МОГЪЩЕСТВО И КУЛТУРЕН РАЗЦВЕТ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА IX И НАЧАЛОТО НА Х ВЕК

КАРТА

Със създаването и развитието на българската държава крепне и се развива военното изкуство на нейната войска. То достига високи за онова време върхове в своето развитие. Още в първите векове от съществуването си българската армия неведнъж дава урок по тактическо и стратегическо майсторство на византийци, араби, авари, франки и др. На свой ред нейните победи по бойните полета съдействат за укрепването на българската държава. За малко повече от две столетия тя израства като могъща страна, със своя писменост и култура. България, наред с Византия и държавата на франките, играе важна роля в обществения и политическия живот в Европа през ранното Средновековие.

В края на IX и началото на Х в. българската държава достига върха на своето териториално разширение и политическа мощ. Централната власт укрепва и се засилва още повече. Болярството, обединено около нея, подкрепя усилията на владетеля цар Симеон в борбата му за надмощие на Балканите и за обединяване на славянското население, останало извън границите на България.

В многобройните войни с маджари и византийци българската войска печели важни битки, прониква дълбоко в пределите на Византийската империя, като достига до Коринтския провлак, Галиполския полуостров и Цариград. В резултат на победите са включени нови области от Македония и Албания. Подвластна на България е и сръбската държава, чиито владетели Византия неведнъж се опитва да въвлече в политически и военни комбинации срещу Симеон.

Успехите по бойните полета дават отражение върху политическите отношения между България и Византия. Симеон престава да се титулува „княз”, което е равносилно на прабългарското „хан”. Въпреки волята на Византия той се провъзгласява за „цар на българи и гърци”. Едновременно обявява тогавашния глава на българската църква за патриарх.

Териториалното разширение на България в началото на Х в. довежда до натрупване на значителни средства в ръцете на феодалната класа в България. Създават се обективни условия за развитието на материалната и духовната култура, за разцвета на архитектурата, живописта, литературата и пр. Център на културата на българския народ става Преслав, където през 893 г. е пренесена столицата на държавата. Данните говорят, че тя е строена от Симеон цели 28 години. За блясъка и архитектурното й богатство с възторг пише старобългарският писател, съвременник на тази епоха, Йоан Екзарх: „Ако някой странник и беден човек, дошъл издалеч пред стените на Външния град ги види, той се удивлява. И като пристъпи към вратите, той се чуди и разпитва. Като влезе вътре, той вижда от двете страни да стоят постройки, оцветени с камък и украсени с дърво. По-нататък, като влезе във Вътрешния град и види високите палати и църквите, украсени с много камък и дърво, и цветове, а отвътре украсени с мрамор и мед, със сребро и злато, той не знае с какво да ги сравни, той не е виждал такова нещо в своята земя, а е виждал само сламени хижи”.

Наред с материалната култура през този период, голям размах получава и книжовната дейност. Благодарение на делото на Кирил и Методий и на техните ученици Климент и Наум България става средище на славянската писменост и култура. Гръцкият език, който години наред е официален език в държавата, постепенно е премахнат. Вместо някогашните каменни надписи, съставени на гръцки език по времето на Омуртаг, Маламир и други ханове, през Х в. започват да се явяват вече надписи със славянски букви и на славянски език. Бързото разпространение на славянската писменост дава възможност да се създаде и богата литература, написана на разбираем от народа език. В това отношение българите изпреварват Западна Европа, където през IX–Х в. писмеността се води изключително на латински език, който масите не познават.

Способен организатор и ръководител, цар Симеон обръща особено внимание на развитието на българската книжнина. Той създава в България две огнища на литературно-просветителска дейност: едното в Преслав, а другото в Охрид. Начело на Охридската школа е Климент Охридски. Тези два мощни книжовни центъра оставят трайни дири не само в историята на старата българска култура, но и в славянската култура, а най-вече в старата литература.

В тази трудна задача българският владетел не е сам. С него работят редица бележити български книжовни дейци, като Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и др. Техните произведения са ядрото на старата българска книжнина и основният фонд на общославянската литература от нейния най-ранен период на развитие (IX–Х в.). Йоан Екзарх е един от най-изтъкнатите писатели. Той получава образованието си в цариградската Магнаурска школа. Започва книжовната си дейност с превод от гръцки на съчинението „За православната вяра”, в което се излагат основните догми на християнството. Друго негово съчинение е „Шестоднев”, представляващ компилация от византийски и старогръцки автори, но съдържащ и оригинални части, вмъкнати от Йоан Екзарх.

В „Шестоднев” са интересни многобройните сведения от областта на астрономията, географията, антропологията и др., които се съдържат в отделните глави и придават на съчинението характер на истинска средновековна природонаучна енциклопедия. Особено ценни са оригиналните части в „Шестоднев”. Те са важен извор за вътрешния живот на нашата страна през този период.

Другият писател от Преславската школа е епископ Константин, чиято най-известна творба е „Учителното евангелие”, състоящо се от 51 беседи – превод от гръцки. Оригинални мисли на Константин са изказани в увода и заключението на всяка беседа. Целта на този труд е да внуши на читателите основните догми на християнската вяра и морал и да ги накара да се откажат от живите още езически традиции. Да им втълпи подчинение на своите господари съгласно църковните канони, т.е. да укрепи създалите се вече обществено-икономически отношения.

С най-голям патриотизъм е изпълнено произведението на Черноризец Храбър „За буквите”. С жив и образен език, с много патос и жар той защитава делото на Кирил, създателя на славянската азбука, и обосновава правото на славянските народи да се учат на роден език. Той оборва “триезичниците”, които твърдят, че свещени азбуки са само еврейската, латинската н гръцката. Черноризец Храбър доказва, че славянската азбука също има право на съществуване и се развива наред с тях. Патриотичното съчинение на Черноризец Храбър е насочено и срещу опитите на византийците да омаловажат делото на Кирил и Методий и да подчертаят водещото значение на своята азбука и култура. Черноризец Храбър е дълбоко убеден в правотата на славяните да се просвещават на своя език. Неговото съчинение свидетелства за високото самочувствие на българския народ, почиващо на здрави основи. То говори още за стремежа да се подчертава вече собствената култура, която с течение на времето става реален факт.

Усилията на цар Симеон и на българските книжовници довеждат до създаването на книжовност, наречена условно преславска, която заема достойно място в историята на световната култура.

Наред с официалната литература, създадена през първата половина на Х в., в България през това време се разпространява и апокрифна, т.е. тайна книжнина. Тя прониква у нас от Византия и има за цел да задоволи любознателността на народа и да му даде повече знания и обяснения по редица въпроси, по които в официалната религиозна литература се пише малко и сухо.

Литературата, създадена през Х в. – официална и апокрифна, – допринася за окончателното налагане на славянския език, за утвърждаване на българската народност, за пълно премахване на етическите различия между прабългари и славяни, споени чрез обща просвета и култура.

Едновременно тази книжнина оказва значително въздействие върху съседните на България славянски страни и преди всичко върху Киевска Рус. Тя започва да прониква там главно след 988 г., когато русите се покръстват и имат нужда от богослужебни и светски книги, написани на славянски, разбираем от народа език. Такива книги могат да дойдат само от България, която по това време е средище на славянската култура и цивилизация, огнище на образованост и просвета.

Духовният кипеж на българския народ през Х в., който трае няколко десетилетия, има стойност на епоха. Той остава в нашата история с името „златен век” на българската книжнина и образованост. Неговите плодове дават отражение дълго време в историята на другите славянски народи.

При тази общоблагоприятна вътрешна обстановка протичат войните с Византия и маджарите в края на IX в., с които започва борбата за надмощие на Балканите. Тя продължава почти три десетилетия. В нея цар Симеон хвърля много сили и средства, без да постигне крайната стратегическа цел — да съкруши окончателно Византия.