СРАЖЕНИЕТО ПРИ АХЕЛОЙ ПРЕЗ 917 Г.

КАРТА

Войната през 917 г. – сражението при Ахелой. В края на 914 г. Византия започва подготовка за коалиционна война срещу България. За политическото и военностратегическото й осигуряване е извършено всичко възможно. Сключен е мир с арабите, като освободените контингенти войски са насочени към северната граница. Постигнато е споразумение със сърби, маджари и печенези, на базата на което възниква широка коалиция.

Планът за войната предвижда византийската армия да настъпи от района на Анхиало и Месемврия по най-късия път срещу Преслав. По същото време през Дунав трябва да се прехвърлят печенезите, за да нанесат удар в тил. Заедно с това трябва да започнат действията и на останалите съюзници — сърби и маджари. В основите на плана заляга изненадата, внезапното започване на война. За целта флотът, командван от Роман Лакапин, се отправя на север със задача да достигне Дунав и да прехвърли войските на печенезите на десния бряг.

Походът започва на 6 август 917 г. За скритост сухопътните войски (пехота и конница) тръгват по крайморския път от Цариград през Мидия и Созопол към Несебър. Към 18 август византийците се съсредоточават в района на крепостта Анхиало и построяват укрепен лагер.

Чрез българските търговци Симеон следи цялата подготовка на Византия. Известно му е за създадената коалиция и взема своевременно мерки. Успява да неутрализира маджарите и ги привлича на своя страна. Така постъпва и с част от печенежките племена. По този начин още в началото насочената срещу България коалиция е значително отслабена.

Опитът от миналите войни кара Симеон да помисли за осигуряване от север. За целта разполага известни сили по течението на Дунав, състоящи се от лека конница и пехота. Освен това Симеон нарежда устията на ръкавите на Дунав да се преградят с яки въжета, за да не може византийският флот да проникне в реката. Основните сили на българската войска са съсредоточени в района на старопланинските проходи северозападно от Анхиало.

На 20 август сутринта Лъв Фока извежда войските си от укрепения лагер и ги построява за бой. Симеон също построява бойния си ред, като оставя в резерв тежката си конница в района на височините Голяма и Малка Биберна, землището на село Каблешково. Замисълът му е, като изтощи противника, да му нанесе мощен удар с резерва и да го разгроми.

Първи настъпват византийците със стремеж да пробият левия български фланг. От удара българският боен ред чувствително се огъва и започва постепенно да отстъпва. Симеон, който следи сражението, привлича резерва си и в най-подходящия момент нанася флангов удар с тежката конница. Това е съвсем неочаквано за противника. В този момент преминава в настъпление целият боен ред, който заедно с резерва притиска византийската войска към морето и устието на река Ахелой. Обхваната плътно от юг, тя изпада в паника. Сражението е тежко и кръвопролитно. По думите на летописците Георги Кедрин и Йоан Скилица Симеон лично ръководи войските.

В ахелойското сражение е унищожена по-голямата част от византийската войска, участвала в похода срещу България. Историкът Лъв Дякон, който към края на Х в. посещава мястото на сражението, пише: „И сега още могат да се видят купищата кости при Анхиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите”.

Останките от византийската войска се оттеглят по суша, но са преследвани от българите. В хода на това преследване при Катасирти, близо до Цариград, започва нощен бой с византийците. В него са разбити подкрепленията, изпратени да спрат победния марш на българските войски. Само яките каменни стени на Цариградската крепост се оказват сигурна защита за остатъците от византийската армия.

Останалите съюзници от византийската коалиция не вземат участие във войната. Независимо от това обаче Симеон, който се опасява особено много от сърбите, след победата при Ахелой изпраща част от войските си начело с войводите Теодор Сигрица и Мармаис да се справят с тях.

Разгромът на византийците през 917 г. показва, че Симеон правилно определя своята стратегия, като оставя прикритие по дунавското крайбрежие, а основните си сили насочва срещу главния противник. Групировката на основните му сили около проходите в Източна Стара планина е подчинена на идеята за маньовър на север или на юг.

Пораженията при Ахелой и Катасирти съвсем изтощават византийската армия. Те я изправят пред катастрофа и я правят неспособна за съпротива. Само яките стени на крепостите по пътищата на Източна Тракия със своите гарнизони напомнят за славата и величието й.