ВОЙНИ НА СИМЕОН ДО КРАЯ НА 20-ТЕ ГОДИНИ НА Х ВЕК

КАРТА

Войни на Симеон до края на 20-те години на Х в. Разгромът на византийската полева армия усилва още повече властолюбието на българския владетел, който след победата при Ахелой си присвоява титлата „цар на българи и ромеи”. През 920 г. многобройна българска войска нахлува в Тесалия и като преследва византийците, прониква до Коринт. Друга групировка, която действа в Източна Тракия, достига брега на Мраморно море срещу крепостта Лампсак. За първи път в своя боен летопис българската войска действа едновременно на два различни театъра на военните действия.

Целта на тази война е да се излезе на морски бряг и да се осигурят свободни морски пътища, да се стигне до пряк контакт с африканските араби, чийто флот влиза в стратегическите планове на Симеон за овладяването на Цариград. Към края на годината действията затихват, за да пламнат отново през следващата.

Още в началото на 921 г. в Източна Тракия са изпратени силни предни отряди, които трябва да гарантират развръщането на главните сили. Те действат там през цялата пролет. Главните сили потеглят в поход едва в началото на лятото на 921 г. За да си осигури пътищата, Симеон възнамерява да овладее Одрин и впоследствие да настъпи към Цариград. В същото време византийците успяват да привлекат на своя страна сърбите. По този начин гъвкавата византийска политика отново превръща войната в коалиционна.

Когато българската армия е при Одрин и започва обсадата, сърбите въстават. Налага се за известно време да се прекратят действията. Въстанието е потушено и българските войски се връщат обратно.

В резултат на тези действия през 920–921 г. българската армия овладява почти цялата европейска част от територията на Византия. Главните сили начело със Симеон се групират в района на Одрин. При тази обща военностратегическа обстановка българският владетел отчита, че е настъпил благоприятен момент да нанесе последния удар и да овладее Цариград. Той отправя пратеници при африканския халиф Убайдаллах ал Махди с предложение за съвместни действия. Предвидено е трофеите и пленниците да се поделят поравно, а градът да остане за българите. За да отвлече вниманието на византийците, през лятото на 922 г. Симеон нанася удар върху Одрин и го овладява. Също така нарежда да се разрушат всички крепости от Одрин до Цариград. В Източна Тракия вече няма прегради, които да спират българската войска към Цариград. Симеон обаче очаква завръщането на своите пратеници. За нещастие на връщане корабът с българската делегация е заловен от византийците и откаран в Цариград, където пратениците са хвърлени в тъмница.

Случайността, а после и дипломацията на Византия не дават възможност на Симеон да осъществи своя грандиозен замисъл. Войната завършва без дори да бъде подписан официален мирен договор. Като страна с огромни ресурси и възможности, Византия твърде скоро заличава своите рани, отново стъпва на нозе и след близо половин век ролите са вече разменени. Едва завърнала се в страната, българската войска трябва отново да тръгне на поход срещу сърбите, които през 924 г. вдигат ново въстание.

Този път Симеон е безпощаден. Той потушава въстанието и земите на Сърбия са включени в състава на България. С това обаче опасността от запад не е премахната. Византийската дипломация привлича Хърватия на своя страна. Действията на българската войска не довеждат до успех и през 926 г. Симеон е принуден да сключи мир с хърватите.

Така с умела дипломация Византия успява да отвлече от себе си вниманието на България за период от близо три години, което й дава възможност да си отдъхне. В подготовката за нова война срещу Византия на 27 май 927 г. Симеон внезапно умира.

Войните, водени в края на IX и началото на Х в., допринасят твърде много за развитието и усъвършенстването на българското военно изкуство. По своя пространствен размах те далеч надминават предишните. В тях участват големи войскови маси, които придават решителен характер на действията. През този период, макар да няма точни данни, може да се предполага, че числеността на българската войска надхвърля 80 000–100 000 души. Нараства и продължителността на войните, което има и отрицателни страни. В продължителните войни загиват много опитни бойци и командири, което се отразява върху боеспособността на армията.