ВОЙНАТА ПРЕЗ 1014 г. - СРАЖЕНИЕТО ПРИ КРЕПОСТТА КЛЮЧ

КАРТА

Войната през 1014 г. – сражението при крепостта Ключ. Василий II в началото на XI в. започва войни с решителна цел срещу България. Действията му се отличават с особена методичност и се състоят в последователно овладяване на крепости от периферните райони на страната към вътрешността. За три години (1001–1003) той успява да овладее редица важни крепости северно от Солун. Във византийски ръце падат Видин, Ниш и Скопие, но решителният удар е нанесен едва след единадесет години.

През 1014 г. огромна армия напуска Цариград и тръгва срещу България. Тя минава през Мосинопол (Гюмюрджина), Драма, Серес, Демирхисар, Рупелското дефиле и се насочва на запад по долината на Струмешница. На най-тясното място, където склоновете на Огражден планина се доближават до Беласица, се намира крепостта Ключ, преграждаща направлението, по което води удобен път към вътрешността на страната. Издигнати са каменни укрепления с много кули. Самуил умело използва хребетите и височините, спускащи се от Беласица и Огражден. По тях са оборудвани добре маскирани площадки за стрелци с лъкове, откъдето се контролира пътят. Зад изградената стена е крепостта Струмица, която прехваща всички пътища, водещи на запад към столицата.

Като стига с войските си до укреплението, Василий II е принуден да спре. Многократните му опити да пробие отбраната по фронта завършват с неуспех. Тогава решава да прибегне към обходни действия. Изпраща отряди да търсят пътеки през Огражден и Беласица, които водят в тила на защитниците. Неговият стратег Никифор Ксифий намира пътеки по билото на Беласица, които обхождат укреплението. По тях вечерта на 28 срещу 29 юли той превежда силен отряд и излиза в тила на защитниците. При съчетаните удари по фронта и в тила войските, отбраняващи укреплението, са напълно разбити. Дадени са много жертви и в плен попадат около 15 000 души.

Ударът на византийците е толкова внезапен, че Самуил няма време да подведе войски от Струмица, за да подпомогне защитниците на Ключ. Византийците се опитват да преследват разгромените българи на запад. Един отряд под командването на солунския дук Михаил Вотаниат се откъсва твърде напред и попада на засада, ръководена от сина на Самуил Гаврил-Радомир. Отрядът е унищожен, а Вотаниат загива. Василий II заповядва да ослепят пленените войници, като на всеки сто оставя по един едноок, за да ги води. Ослепените войници са изпратени в столицата. Самуил не издържа на жестокото зрелище и на 6 октомври 1014 г. умира от разрив на сърцето.

Сражението при Ключ е началото на края на Първата българска държава. Една след друга започват да падат отделните крепости. Съпротивата обаче продължава независимо от това, че Ароновият син убива братовчед си Гаврил-Радомир. Колко силна е обичта към родината показва фактът, че обикновеният народ не пада духом, че много боляри, владетели на отделни крепости, не слагат оръжие и продължават борбата. Най-после през 1018 г. и последните огнища на съпротива са сломени. Василий II Българоубиец влиза в столицата на Самуил. С това е прелистена последната страница от половинвековната борба на Византия за покоряването на България.