БОРБА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД СРЕЩУ ВИЗАНТИЙСКОТО РОБСТВО

След като България пада под византийско робство, във важните в стратегическо отношение крепости са докарани византийски войски, на които се крепи властта на поробителя. В страната е установена византийска администрация. Увеличени са данъците, събирани в натура. Въведени са и парични данъци. Това предизвиква сериозни сътресения в стопанския живот, тъй като господства затвореното натурално стопанство.

Ограбването на българския народ се засилва и от масовото внедряване на откупната система при събирането на данъците. Специални откупвачи плащат на държавата определени суми, като срещу това добиват право да събират данъците от определен район. Техните насилия и грабежи предизвикват всеобщо недоволство сред народа. Съвременникът на тези събития, византийският писател Михаил Аталаит, пише, че навсякъде се чуват стонове на наказани длъжници, а затворите са пълни с неиздължили се данъкоплатци.

Политическият и икономическият гнет се допълват и от духовно потисничество. В поробена България заедно с войската и администрацията идват и византийски духовници. Като идеолог и духовен крепител на централната власт и феодалите, византийското духовенство си поставя задача да асимилира българския народ. Като книжовен и богослужебен език е въведен гръцкият. Започва унищожаване на съществуващата българска книжнина.

Към социалния и духовния гнет се прибавят външни нашествия и природни бедствия – земетресения, наводнения, суша. Още през първата половина на XI в. в българските земи започват да нахлуват различни племена. От север навлизат печенезите (1026, 1048) и узите (1066), които, необезпокоявани от никого, грабят българския народ. В края на XI и началото на XII в. Балканският полуостров е нападнат от нормани, маджари и кръстоносци.

Българският народ, лишен от политически права, притиснат от тежки данъци, ограбван от нашественици и алчни чиновници, сполетяван от природни бедствия, не свежда покорно глава и не се примирява. Той се вдига многократно на упорита борба за смъкване на византийското иго, която започва още в първите години на робството.