СРАЖЕНИЕТО ПРИ КЛОКОТНИЦА - 1230 г.  

Сражението при Клокотница през 1230 г. В своята държавническа дейност Иван Асен II рядко прибягва до силата на оръжието. Но когато интересите на държавата налагат, не се поколебава да го стори. Тогава наред с тънките дипломатически похвати той прилага и умението да води войските в бой и да побеждава своите противници.

Епирският владетел Теодор Комнин е недоволен от укрепването на българската държава и от усилването на нейното влияние на Балканите. В началото на март 1230 г. нарушава съюзния договор между него и Иван Асен II и внезапно нахлува в България. В армията му има много рицари, изпратени от император Фридрих II Хохенщауфен.

Бързото нахлуване на византийците не дава възможност на Иван Асен II да вдигне цялата си армия. Според Георги Акрополит той потегля от Търново с малобройна войска срещу противника си. Благодарение на верността на своите боляри от южните райони на страната и на постоянната готовност на техните войски Иван Асен II своевременно успява да съсредоточи значителни сили в района на Клокотница, където византийците са се установили на укрепен лагер.

На 9 март двете армии се построяват за бой. За повдигане моралния дух на войските Иван Асен II заповядва към бойното знаме да се прикрепи и съюзният клетвен договор, който Теодор Комнин подло нарушил. Византийците започват настъплението, като нанасят удар върху левия фланг на българите, който леко се огъва и отстъпва. Византийската конница веднага минава в преследване. Недалеч от полесражението тя попада на засада и е разгромена. Иван Асен II въвежда в сражение своя резерв – тежката конница, която обхожда разгромения византийски фланг и обкръжава армията на Теодор Комнин. Цялата епирска войска попада в плен. Към пленените Иван Асен II се отнася с особено великодушие, като нарежда те да бъдат освободени.

Победата при Клокотница създава условия за широки настъпателни действия. В кратък срок българите овладяват района на Одрин, Беломорието и цяла Македония. Само с един удар Епирската държава е разкъсана на отделни части, чиито владетели на много места бързат да признаят властта на Иван Асен II. Някои от тях той оставя като управители на градове и области. Голямото разширение, което получава България (опира на три морета), е резултат не само на победата при Клокотница, но и на политическата далновидност на българския владетел.

Така с най-малко войни Иван Асен II оставя след смъртта си през 1241 г. голяма, но не и могъща България. Периодът на развития феодализъм, в който тя навлиза, отслабва твърде много централната власт и засилва още повече самостоятелността на едрите феодали – болярите. Докато при силната централна власт те се чувстват все пак обединени в името на известни общи интереси, при отслабването на централната власт самостоятелността им взема връх.

През втората половина на XIII в. вътрешното положение на България се влошава. Започват непрекъснати борби между отделните болярски групировки. Всяка от тях се стреми да постави свой привърженик на престола. В резултат на това се сменят много владетели.

Враждите между феодалите предизвикват отслабване на държавата. Византийци и маджари започват войни срещу България. Загубени са значителни територии. В същото време от север нахлуват татарите, които подлагат страната на нечуван грабеж. Българският владетел Константин Асен (1257–1277) е безсилен да се справи с тях. Те помитат всичко пред себе си, грабят и плячкосват. Няма въоръжена сила, която да спре набезите им. Скрити зад яките каменни стени и непристъпните крепости, болярите почти не усещат какво става навън. Всичко се струпва върху гърба на обикновения народ, върху селяните. Селянинът е този, който трябва да носи всички феодални повинности и тегоби. От него се иска да бди за спокойствието, да плаща кървав данък по време на война.