ХАЙДУШКО ДВИЖЕНИЕ

Хайдушко движение. Мнозина силни и непокорни българи не могат да се примирят със съдбата си, напускат родните си огнища и стават хайдути. Хайдутството е най-упоритата и постоянна форма на борба през целия период на османското владичество. Породило се още през XV в., то отначало е пряко продължение на съпротивата срещу нашествениците. През следващите векове се разраства. В народните песни се възпяват подвизите на смели народни закрилници – Чавдар, Сидер, Индже, Златю, Сирма, Бойка, Румяна, Кара Танас, Алтънлъ Стоян, Страхил, Детелин, Дончо Ватаха, Ангел, Чакър и много други. Редица дейци на организираното революционно движение като Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър, Стоил войвода и много други, преминават през школата на хайдутството.

Главните причини за хайдушкото движение са личното отмъщение и избавление от преследванията на спахиите и на властите. Но в някои случаи хайдутите водят освободителна борба. Хайдушкото движение се развива по строго спазвани неписани закони. Войводата на всяка чета се избира навсякъде според неговия ум и лична храброст. Вторият човек след него е байрактарят (знаменосецът). Хайдутите имат свои морални закони, които неизменно съблюдават. Броят им в отделните дружини е различен. Всяка дружина има район на действие, а хайдутите са майстори на партизанската война. Те действат енергично и маневрено, следят търговски кервани, отделни турски сановници и войскови части, които нападат от засада. Наказват със смърт най-върлите народни изедници, освобождават затворници. Някои войводи подпомагат населението с пари. Те пречат на събирането и превозването на данъците, подбуждат народа към неподчинение и бунт.

Османската власт предприема мерки за ликвидирането на хайдутството, като изпраща войски и потери, изсича обширни гори, за да не бъдат хайдушки убежища, изземва оръжието от жителите на големи области, а заловените хайдути предава на смърт или каторжен труд. Но всичко е напразно. Хайдутството е неизкоренимо. Цели селища и области дават подслон на народните закрилници. Народът възпява в своя хайдушки епос смелостта и мъжеството, силата ловкостта, издръжливостта, високия морал и хуманността на героите. От хайдутите се възхищават ръководните дейци на нашето Възраждане Георги Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев.

Хайдутите водят борбата разпокъсано, без единен център. Те нямат идеология и програма. По тези причини хайдутството не е в състояние да доведе до освобождението на България, но със смелите си акции хайдутите всяват смут у потисниците. На много места страхът от хайдушкото отмъщение ограничава грабежите и произволите. През целия период на чуждото владичество хайдутите са въплъщение на стремежа към свобода, поддържат буден и действен народния дух. Те имат главен принос за оцеляването на нашия народ през годините на тежкото чуждо владичество.