БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ. НАЧАЛО НА НАЦИОНАЛНА ИДЕОЛОГИЯ И ОПИТИ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XIX ВЕК

През XVIII в. още повече се задълбочават упадъкът и разложението в османската феодална система. Спахиите масово превръщат временните си владения в наследствени чифлици, а земята – в частна собственост. От това се възползват някои българи, които се сдобиват с имоти и създават заможния слой на чорбаджиите. Повечето от селяните остават малоимотни и безимотни. Те работят в турските чифлици като наемни ратаи, но изпълняват и редица ангарии.

В градовете се развиват оживени занаятчийска и търговска дейност, основават се първите манифактурни предприятия, а в Сливен – и първата фабрика. Занаятчиите се обединяват в еснафи. От техните среди се отделят едрите предприемачи и търговци.

През XVIII–XIX в. се оформя българската нация. Обособява се територията, населена от българи, оформят се единният български език и народностната култура. Търговските връзки спояват отделните български области в единен национален пазар. Формирането на българската нация е велико историческо събитие в живота на нашия народ. На тази основа започва осъзнатата борба за извоюване на политическо освобождение.

Епохата, през която се извършват посочените дълбоки исторически промени – Българското възраждане, започва в средата на XVIII век. Формирането на българската нация е сложен и дълъг исторически процес. Той протича при крайно неблагоприятни условия – политическо робство и потисничество, кърджалийски размирици, грабежи, пълно беззаконие над потиснатото население, липса на правна защита на стопанската дейност. Над формиращата се нация тегнат разложената турска феодална система и нейната огромна бюрократична държавна машина. Към това се прибавя и асимилаторската политика на фанариотското духовенство, което насажда сред българското население гръцки език, култура и нрави.

През Възраждането пред българската нация се изправят историческите задачи да се просвети и национално да се осъзнае, да бъде призната и да се освободи. Пръв схваща и прокламира идеите на Възраждането Паисий Хилендарски. През 1762 г. той завършва своята „История славянобългарска”. Движен от пламенно родолюбие, народният будител с години събира и подрежда сведения за българското минало, пръснати в различни източници. Като възкресява родната ни история, той внушава идеята за просвещение и свобода. Неговата „История” съдържа призив към българите да пазят своя род и език. Така хилендарският монах, рожба на Възраждането, става негов пръв идеолог и му дава мощен тласък. Великият патриот обикаля апостолски поробеното отечество, предлага за четене и преписване своя труд главно сред монасите, но и сред народа – орачите, копачите и занаятчиите. Малката му ръкописна книжка намира горещ прием сред българското общество. Дълго тя е настолна книга за цели поколения родолюбци, буди и повишава националното самосъзнание.

Продължител на Паисиевото дело е Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) от Котел, който е автор на първата новобългарска художествена творба „Житие и страдание грешнаго Софрония”. През 1810 г. като авторитетен водач на българите във Влашко той организира български доброволчески отряд в състава на руската армия. За командири са назначени българите Сава Бинбаши, Хаджи Христо и др. През 1810 г. увеличеният брой на българските доброволци довежда до сформирането на четири полка, оформени като самостоятелна доброволческа войска под името Българска земска войска. Тази войскова единица има не само свое отделно командване, но и собствени печат и герб.

Особено се проявяват българите по време на боевете при Русе, Видин и Силистра, за което получават специална похвала от командващия руските войски генерал Михаил Кутузов. Българи действат и в тила на противника, в района на градовете Видин и Калафат, като подпомагат руското командване с разузнавателни сведения, храни и др., вземат участие и в освободителните борби на съседните балканските народи.

През 1828 г. български доброволци отново се включват в състава на руската армия. По това време Русия вече е започнала нова война с Османската империя. Особено активен е доброволческият отряд на българина Георги Мамарчев, който воюва във Влашко, участва и в овладяването на Силистренската крепост. По време на бойните действия активно съдействие на настъпващата руска армия оказва българското население от Източна България.

Нов тласък получава доброволческото движение на българите в средата на 50-те години на ХІХ век. Започналата през 1853 г. Кримска война засилва още повече убеждението и вярата им, че е дошъл и техният ред за освобождаване от гнета на потисника. Сформиран е четирихиляден доброволчески отряд, който провежда организирана военна подготовка под ръководството на капитан Александър Хаджирусев. По време на войната доброволците участват в бойните действия в района на Русе, Силистра, Шумен и Добруджа, изпълняват разузнавателни задачи, осъществяват охранителни и тилови дейности.

Руско-турските войни изиграват важна мобилизираща роля в хода на борбата на българите срещу османския потисник. Участието във войните допринася за натрупването на значителен боен опит и утвърждава вярата в собствените сили и в скорошното освобождение на отечеството.