Руско-турската война от 1877–1878 г. е едно от най-важните политически и военни събития през втората половина на XIX в. в цяла Югоизточна Европа. Значимостта й се определя от политическите и военните резултати след победата на руската армия във войната. Загубила около две трети от европейските си владения, Османската империя значително отслабва. Утвърдена е независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора, които наред с това получават и териториални придобивки. България е освободена. Това изиграва ролята на буржоазнодемократична революция за нашия народ. Новоосвободените балкански народи тръгват смело по пътя на своето капиталистическо развитие.

Руско-турската война от 1877–1878 г. не започва случайно. Тя е подготвена от редица политически и военни събития – Сръбско-турската война от 1876 г., героичното Априлско въстание от 1876 г., Цариградската конференция. Затова с основание може да се твърди, че тя е продължение на националноосвободителната борба на българския народ. Героичната борба и нейната връхна точка – Априлското въстание, потушено с небивала жестокост, карат света да заговори за малкия, но героичен народ, който предпочита смъртта пред живота в робство. В защита на българския народ се обявяват светли умове на човечеството като Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, Макгахан, Толстой, Достоевски, Тургенев, Менделеев... Гореща подкрепа получава той и от широките слоеве на руския народ, който призовава своето правителство да се притече на помощ на поробените братя.

Вярно на традиционната си политика на Балканите в защита на християнското население, руското правителство на 24 април 1877 г. обявява война на Османската империя. В Русия се разгръща масово помощно движение, като само паричните помощи според някои сведения възлизат на 14,5 млн. рубли.

Към Кишинев, където се установява Главният щаб на Дунавската руска армия, прииждат и много доброволци българи, които искат да постъпят в руските части и съединения, за да се сражават за освобождението на своята родина. Като използва идеята на генерал Ростислав Фадеев и на българина на руска военна служба Кишелски, руското командване се съгласява от тези доброволци да се формира Представителен пеши конвой на главнокомандващия, който по-късно се преименува в Българско опълчение. Формирането му започва в района на Кишинев и завършва в района на румънския град Плоещ.

По организационна структура Българското опълчение е твърде близо до руската пехотна дивизия, затова и правата на началника му генерал-майор Николай Столетов са приравнени с тези на командир на руска дивизия. Организационната структура също е заимствана от руската армия, като се предвижда развръщането на шест опълченски дружини от по пет роти всяка и на конна сотня, обединени в три пехотни бригади.

Обучението на Опълчението се извършва от руски офицери и българи на руска военна служба, по руски устави и наставления. Ентусиазмът е толкова висок, че въпреки краткото време, с което разполагат за обучение, опълченците показват отлични бойни качества. Затова спомага и фактът, че много от тях са участвали в Сръбско-турската война от 1876 г.

Към 1 ноември 1876 г. руската армия наброява 1 475 000 души. В навечерието на войната започналото превъоръжаване с пушки „Бердана № 1” и „Бердана № 2” обаче все още не е приключило. Не е завършена и започналата подмяна на медните и бронзовите цеви на оръдията със стоманени.

Преустроена е и подготовката на руската армия. Изоставят се парадните строеве и се обръща повече внимание на това, което е нужно по време на бой – на стрелковата подготовка и на удара с щик. Сравнително добра е и огневата подготовка на артилеристите.

С предприетата през 1868 г. реформа се подобрява и общото ръководство на армията. За това в значителна степен съдейства приетата двойна и четворна организация на армейските корпуси, дивизии, бригади, полкове, батальони и роти. В навечерието на войната Русия разполага с масова армия, но поради икономическата си изостаналост превъоръжаването й не е окончателно завършено, а редица порядки все още не са изживени.

Турската армия в навечерието на Руско-турската война също е в период на реорганизация, извършвана съгласно закона от 1869 г. под ръководството на пруски инструктори. Въз основа на този закон сухопътните войски се делят на редовни (низами), резервни (редифи) и мустафъз (опълчение). Общата численост възлиза на повече от 700 000 души. Като се прибавят и нередовните войски – башибозуци и черкези, числеността на турските въоръжени сили е близо 1 000 000 души. В турската армия също преобладава двойната организация – корпусът се състои от две пехотни и от една кавалерийска дивизия, дивизията – от две бригади, бригадата – от два полка, а полкът – от три батальона.

В сравнение с руската турската армия е по-добре въоръжена и разполага с пушки „Шнайдер” и „Пибоди-Мартини”, а конницата – с пушки „Уинчестър”. В артилерията преобладават стоманените оръдия. Що се отнася до подготовката на турските войници, тя значително отстъпва от тази на руската армия. Турският войник е по-добър в отбрана, отколкото в настъпление, като умело използва отбранителните съоръжения. Висшето командване се осъществява от султана, подпомогнат от военния министър и главнокомандващия.

Като се ръководи от политико-стратегическата задача – освобождението на България, руското командване възприема настъпателен стратегически замисъл. В него се предвижда чрез мощен удар по направлението Свищов, Търново, Габрово, Стара Загора, Одрин, Цариград да се разгроми турската армия и да се освободи България. Значително внимание се обръща и на осигуряването на фланговете откъм четириъгълника Силистра, Русе, Шумен, Варна и откъм Плевен. Автор на руския план е генерал Обручев. В него е заложена идеята за внезапност и решителност на удара, за разгром на противниковата групировка, за излизане и дори за временно овладяване на Цариград.

С оглед на поставената политико-стратегическа цел замисълът на руското командване е правилен. Според генерал Обручев на направлението на главния удар трябва да настъпят и основните сили и средства на руската армия. То не е избрано случайно. Минава по най-късото разстояние от Свищов до Цариград, където противникът е сравнително най-слаб, а българското население като стратегически съюзник е най-компактно.

Турското командване в навечерието на войната няма цялостно разработен план. За такъв може да се приемат султанските разпореждания от 17 април 1877 г., според които турската армия трябва да отбранява Дунав, като се опира на укрепените дунавски пристанища. Ако не удържи този рубеж, трябва да се оттегли и задържи на всяка цена старопланинското било с готовност след подвеждане на резерви да премине в решително контранастъпление във Влашко до река Прут. Веднага проличава, че този план не е реален.

При такъв замисъл на страните през май 1877 г. започва съсредоточаването на руската армия от Бесарабия към района на долното течение на Дунав и Влашката равнина. Изнасянето става много организирано. За първи път в руската военна история се използва железопътен транспорт, като се разработват специални графици на марша, в който се отбелязват не само началните гари за товарене и крайните гари за разтоварване, но и местата и районите за денуване и нощуване на изнасящите се с преход части и съединения.

След приключване на съсредоточаването и рекогносцировката на Дунав, съгласно предварително възприетия замисъл от руското командване за отвличане вниманието на турските войски в района на четириъгълника Силистра, Русе, Шумен, Варна, пръв преминава реката на 22/23 юни 1877 г. Долнодунавският отряд на генерал Цимерман. Няколко дена след това, на 26/27 юни, при Свищов, срещу устието на река Текирдере, форсира реката 14-а пехотна дивизия на генерал Драгомиров. Форсирането е подпомогнато от действията на руския дунавски флот, който преди това нанася удари срещу турските кораби „Лютфи Джалил” и „Селфи”.

Първите рейс-разчети достигат българския бряг почти изненадващо за противника, но след като ги открива, той заема за отбрана височините източно от Свищов и открива плътен огън. Независимо от това руските войници създават малък плацдарм, който разширяват в следващите часове. Призори на 27 юни с подведени откъм Свищов и Вардим резерви противникът провежда решителна контраатака. На много места се завързва тежък ръкопашен бой. Някои от първоешелонните руски вериги отстъпват и трудно се задържат по височините от двете страни на Текирдере. В този решителен момент с мощен вик „ура” се хвърлят в атака около 80 бойци, водени от поручик Моторни. Противникът е разколебан и спрян. Стоварените след това нови сили развиват успеха и към 15 часа освобождават Свищов, посрещнати радушно от ликуващото българско население.

За успеха на форсирането на такава голяма водна преграда като Дунав значителна заслуга има командирът на 14-а пехотна дивизия генерал Драгомиров. Той е не само един от най-добрите познавачи на въпросите, свързани с преодоляването на водни препятствия (на тази тема е защитил дисертация), но и голям педагог. Затова неслучайно в писмата си преди форсирането на Дунав заявява: „Пиша ви в навечерието на велик за мене ден, който ще покаже колко струва моята система на възпитание и обучение на войника”.

Много интересно от военна и от педагогическа гледна точка е и осигуряването, което генерал Драгомиров прави за войниците преди форсирането. В заповедта си между другото казва, че от тях се иска да знаят замисъла на своите командири и това, че „отвъд Дунава или в Дунава може, но връщане няма. Боен зов за отстъпление няма да се дава, ако се чуе такъв, той е на противника за заблуждение”.

Вдъхновени слова произнася към своите войници и командирът на Нарвския хусарски полк, синът на великия поет Александър Сергеевич Пушкин – полковник Александър Александрович Пушкин. Застанал пред голямата река, той възкликва: „Кавалеристи, погледнете – пред нас е България. Свещена славянска земя. Там гинат нашите сестри и братя. Те чакат нашата помощ”.

След форсирането на Дунав се създават три отряда – Преден, Западен и Източен. Предният отряд под командването на генерал-лейтенант Йосиф Владимирович Гурко, в който е включено и Българското опълчение в състав 12 000 души и 40 оръдия, получава задача да настъпи на юг към Търново, Габрово и Шипка. Западният отряд под командването на командира на 9-и армейски корпус генерал-лейтенант Николай Павлович Криденер, в състав около 35 000 души и 108 оръдия настъпва към Никопол и Плевен, а Източният под командването на княз Александър Александрович, в състав около 75 000 души и 142 оръдия настъпва към Русе със задача да се направи заслон срещу силния противников гарнизон в района на четириъгълника.

Настъплението на Предния отряд на генерал Гурко се развива успешно. Противниковата съпротива е сломена. На 7 юли 1877 г. след кратки боеве е освободена старата българска столица Търново. Населението посреща много сърдечно руските войски и българските опълченци. След това отрядът бързо настъпва към Габрово и Шипченския проход, който противникът е организирал за упорита отбрана. По предложение на местни българи и след разузнаването, което организира княз Церетелев, отрядът решава да премине Балкана през смятания за недостъпен от турците Хаинкьойски проход. Водачи са много местни българи, сред които Петко Рачов Славейков и хаджи Стойо, познаващи добре пътя.

Сапьорни поделения, подпомогнати от българското население, разширяват пътя, по-скоро конската пътека, и с цената на неимоверни усилия отрядът на генерал Гурко на 14 юли излиза към село Хаинкьой и се насочва към Казанлък и село Шипка. С атака от север и юг Шипченският проход е овладян. Значителна част от турските войски успяват да се оттеглят. През следващите дни руските войски и българските опълченци освобождават Стара и Нова Загора.

Излизането на руските войски от Предния отряд на юг от Балкана проваля напълно турския план. Изплашено за съдбата на Османската империя, турското правителство взема бързи мерки. С помощта на кораби прехвърля от Албания в Дедеагач армията на Сюлейман паша от около 37 000 души и я насочва на север. В резултат към края на юли и началото на август 1877 г. Предният отряд, включително и Българското опълчение, води тежки отбранителни боеве. Особено упорити боеве в защита на Стара Загора води Българското опълчение. Атакувани от превъзхождащи ги сили на противника, българските опълченци не само удържат позицията, като си оказват взаимна помощ, но и много пъти минават в решителни контраатаки. Ротата на капитан Попов контраатакува с песента „Българи юнаци”.

При тези контраатаки на много места се стига до тежък ръкопашен бой. Въпреки проявения героизъм и мъжество под натиска на противника Предният отряд започва да се оттегля. Обхванал двата фланга на 3-та дружина от Българското опълчение, противникът се опитва да плени Самарското знаме. Но опълченците добре знаят какво значи да загубят символа на воинската чест и го защитават с всички сили. Под неговите дипли, опръскани с кръв и опушени от барутен дим, загиват знаменосецът Антон Марчин, Цимбалюк, опълченците Минков и Станишев и командирът на дружината Павел Петровиич Калитин. Спасено от Фома Тимофеев и Никола Корчев, знамето е изнесено от боя.

Под прикритието на силни ариергарди Предният отряд отстъпва към старопланинските проходи, като осигурява оттеглянето и на няколко хиляди бягащи жени, деца и старци. Обхванати от пожарища са села и градове на китна Тракия. Почти до основи изгаря Стара Загора.

Като преценява боевете на Предния отряд на юг от Балкана, генерал Гурко изтъква бойните качества не само на руските воини, но и на българските опълченци: „Това беше първото сражение, в което вие влязохте в бой с врага. И в него вие веднага се показахте такива герои, с каквито цялата руска армия може да се гордее. Вие сте ядрото на бъдещата българска армия. Ще минат години и тази бъдеща българска армия ще каже: „Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора”.

Не скрива възторга си от мъжеството и героизма на българските опълченци и генерал Столетов. За старозагорските боеве той отбелязва: „Боят при Стара Загора показа, че българите могат да се бият и да умират като герои. Въз основа на опита си аз си позволявам да доложа, че за кратко време от българина може да стане добър войник”.

В същото време, когато Предният отряд настъпва решително към Търново, Габрово, Шипка, Стара и Нова Загора, настъпват и останалите отряди. Западният отряд на 15 юли овладява Никополската крепост и след кратка почивка се насочва към Плевен. Тази тридневна почивка дава възможност на Осман паша от Видин да изпревари руските войски. Затова и първата атака на Плевен, проведена на 20 юли 1877 г. от колоните на генерал Шилдер-Шулднер, завършва без успех. Загубите на руската армия само от тази атака възлизат на около 7000 убити и ранени.

Настъплението на Източния отряд е сравнително по-успешно. Но след излизането на войските към 21 юли на линията на реките Русенски Лом и Черни Лом, в участъка от Пиргос до Кацелово спират своето настъпление и започват да се укрепяват.

Не успява и проведената на 30 юли втора атака на Плевен, с главен удар в направление на Гривишките височини. Това дава отражение върху целия ход на войната. Руското командване е принудено да вземе решение за преминаване към отбрана по целия фронт на балканското направление до подвеждането на нови резерви. В изпълнение на този замисъл Предният отряд е разформиран. От Българското опълчение с част от Орловския и Брянския полк е формиран Шипченският отряд, на който е поставена изключително отговорната задача на всяка цена да задържи Шипченския проход, като не позволи на армията на Сюлейман паша да настъпи на север от Балкана и да се съедини с Осман паша и Мехмед Али паша. Това е рядък във военната история пример, когато на тактически отряд се поставя задача със стратегическо значение.

След получаването на задачата генерал Столетов прави всичко възможно да организира отбраната, като на южните склонове на Орлово гнездо и Свети Никола изгражда предна, а на Шипка – главна отбранителна позиция. Оформят се траншеи, окопи и огневи позиции на артилерията, която се групира в няколко батареи – Голямата, Малката, Кръглата, Стоманената, Централната и др. Малкият резерв, с който разполага генерал Столетов, се разполага на седловината между предната и главната позиция. Там на първо време се разкрива и медицинският пункт.

На 18 август 1877 г. Сюлейман паша настъпва към Балкана с над 37 000 души редовна армия, повече от 27 000 от които се насочват към Шипченския проход. Командирът на Шипченския отряд генерал Столетов донася на генерал Радецки: „Целият корпус на Сюлейман паша се вижда като на длан, построява се срещу нас на осем версти от Шипка. Силите на неприятеля са огромни. Казвам това без преувеличение”.

Настъплението на турците срещу шипченската позиция започва призори на 21 август 1877 г. Главният удар е насочен срещу връх Орлово гнездо в направление на Стоманената батарея. Той се нанася от две бригади и една артилерийска батарея под командването на Реджеб паша, а спомагателният по фронта – с една бригада под командването на Шакир паша.

Атаката е съпроводена с откриване на огън от турската артилерия, изнесена на връх Малък Бедек. По височината плъзват плътни турски вериги, които се насочват към първите окопи. Стоманената батарея открива огън. В боя се намесват и останалите батареи в района на главната позиция. Но снарядите трябва да се пестят. Противникът е допуснат на близко разстояние и със залпов огън и решителни контраатаки пред предния край е спрян и отхвърлен. Към обяд увеличава натиска си по фронта и бригадата под командването на Шакир паша. Това почти съвпада с пристигането на Брянския полк под командването на полковник Липински, който поема ръководството на бойните действия за защита на предната позиция. Като маневрира със силите и средствата, той успява да отблъсне всички противникови атаки и да спре противника пред предния край на отбраната. Но независимо от този първи успех генерал Столетов правилно отчита, че положението е тежко. Силите са недостатъчни, загубите големи, а подкрепления няма.

За този първи боен ден за защита на Шипченския проход руският кореспондент Немирович-Данченко пише: „В този паметен ден всеки наш войник беше герой. Нямаше нерешителни страхливци. Веднъж 15 българи отхвърлиха и подгониха 180 души турци под общото „ура” и одобрителните възклицания на Орловския полк. Цялата слава на първия ден принадлежи на шепа орловци и на българските дружини, между които имаше и 500 млади българи, доведени само преди три дни (става дума за попълнението от Второто българско опълчение – бел.авт .)”.

Неуспял да овладее през първия боен ден шипченската позиция, на 22 август Сюлейман паша извършва прегрупиране и със замисъл за двоен обхват и атака по фронта на 23 август подновява настъплението. Срещу Орлово гнездо се насочват таборите на Шакир паша (16 табора и 20 оръдия – около 11 000 души), откъм Волинските височини към Узункуш с цел да прекъснат пътя за получаване на помощ настъпват таборите на Расим паша (4 табора и няколкостотин черкези).

Настъплението на 23 август започва рано сутринта след мощна артилерийска подготовка с изнесени напред оръдия. Под прикритието на артилерийски огън плътните вериги на първоешелонннте табори се промъкват към предния край на шипченската позиция, като се стремят да я обхванат от всички страни. Много пъти се стига до решителен щиков бой с проникналите в първите окопи противникови войници. Една, втора, трета атака. Силите са малко, а ранените растат. Много са и убитите, а помощ не идва. Не достигат боеприпаси. Жажда измъчва бойците. И в тези трудни часове за защитниците на Шипченския проход се проявяват не само мъжеството и героизмът на опълченци, брянци и орловци, но и тяхната бойна дружба и готовност за саможертва. Във вихъра на боя опълченецът Леон Крудов грабва неексплодирала турска граната и я хвърля с думите „Какво, братя, ако ще мрем, славно да мрем!”. После се понася напред. Последват го няколко български опълченци и руски воини. И тази атака на противника е отбита.

В следобедните часове на 23 август 1877 г. Вейсел паша успява да се промъкне към шосето за Габрово, откъдето се очаква помощ. Положението става изключително критично. Това най-добре осъзнава командирът на 3-та опълченска дружина майор Чиляев. С извадена сабя той извиква: „Братя! Неприятелят ни обкръжи от всички страни, следователно път за отстъпление няма. Ще се държим, докато дойде помощ. Ако не успее да дойде, ние всички ще положим тук костите си за освобождението на България”, след което запява „Шуми Марица”. Подемат я всички. И тази атака е отбита. Но по склоновете на височините от двете страни на Шипченския проход лежат повече от 1380 трупа. Много са и ранените. Все по-рядко стреля артилерията, защото снарядите са малко. След продължителна стрелба пушките „Шаспо” стават негодни. И когато „още миг, ще падне заветният хълм”, качени по двама на кон откъм Габрово пристигат 204 бойци от 4-та стрелкова бригада, които незабавно се хвърлят в решителен бой. Окуражени, шепата останали живи храбреци контраатакуват и противникът е отхвърлен пред предния край. Шипка е спасена.

Преценени от военна гледна точка, успешните отбранителни боеве на българските опълченци и руските воини от Брянския и Орловския полк за защитата на Шипченския проход са значително постижение на руското военно изкуство. Тези действия са класически пример за отбрана на планински превал срещу превъзхождащи сили и средства на противника. Отбраната е кръгова, много упорита н активна. Умело се маневрира със сили от незастрашени към застрашени направления по фронта и в дълбочина. Много от контраатаките са и пред предния край, като умело се използва местността за провеждането им от горе на долу. По време на боевете съществува добро взаимодействие между артилерията и пехотата, проявяват се изключително мъжество, героизъм и взаимна помощ между руските войници и българските опълченци. Затова с право епичните боеве за защита на Шипченския проход влизат в историята на войната с името Шипченска епопея.

Победата на отрядите на генерал Радецки за удържане на старопланинските проходи и преди всичко победата на Шипченския отряд под командването на генерал Столетов за удържане на Шипченския проход оказват положително влияние върху по-нататъшния ход на цялата война. На 11 септември 1877 г. заедно с подведените нови резерви, включително 3-та и 4-та румънска дивизия, Западният отряд в състав около 85 000 души с 424 оръдия провежда трета атака на Плевен. Неверието в успеха, неправилният избор на направлението на главния удар, неумението да се използва постигнатият от генерал Михаил Скобелев успех в направление на Зелените височини водят до неуспех и на тази атака, по време на която с изключителни усилия едва са овладени редути № 1 и № 2. Контраатакувани, румънските и руските войски скоро ги изоставят.

Усложняването на бойните действия около Плевен принуждава руското командване да извика от Русия героя от Кримската война, военния инженер генерал-адютант Франц Тотлебен. Когато поема командването на руските и румънските войски, той се отказва от открита атака и налага блокада на Плевен и гарнизона на Осман паша. С решителни действия към Ясен, Горни и Долни Дъбник, Телиш връзката на Осман паша със София е прекъсната. Останал без подкрепление, изчерпал запасите, Осман паша прави опит на 9–10 декември да пробие обкръжението и да се изтегли към Орхание (дн. Ботевград). Предупреден от много българи, избягали от противниковото разположение, генерал Тотлебен усилва войските в участъка на генерал Ганецки. В кратките, но изключително тежки боеве, които се водят призори на 10 декември 1877 г. за моста на р. Вит, турските войски са разгромени, а Осман паша е ранен и принуден да се предаде заедно със 128 щабни и около 2000 младши офицери, близо 40 000 бойци и 77 оръдия.

Приключилата с боевете при Плевен руска армия незабавно преминава като Западен отряд под командването на генерал Гурко в настъпление към София. Останалите старопланински отряди на генералите Радецки, Карцов и Скобелев също получават задача да атакуват противника и да преминат Балкана през зимата на 1877–1878 г.

Западният отряд на генерал Гурко сломява съпротивата на противника, който отбранява арабаконашката позиция и на 4 януари влиза тържествено в София, след което продължава преследването на оттеглящите се противникови колони към Пазарджик и Пловдив. Успешно преминава Троянския проход и отрядът на генерал Карцов. Много стремително е настъплението и на отрядите на генералите Радецки, Святополк-Мирски и Скобелев през Шипченския, Тревненския и Хаинкьойския проход. Излезли на юг от Балкана, на 8 и 9 януари 1878 г., те атакуват укрепения лагер на Вейсел паша при Шейново и го принуждават да се предаде. В плен са взети близо 41 табора (27 000–28 000 души) и 82 оръдия. Стремителните действия на генерал Скобелев, в чийто отряд е включено и Българското опълчение, твърде много спомагат за успеха на боя.

Оказала се на юг от Балкана в началото на януари 1878 г., руската армия минава в преследване на оттеглящия се противник. То се осъществява с отделни колони и при изключително високи темпове независимо от ограничената пътна мрежа и заснежените пътища. В същото време румънската армия се насочва към Оряхово, Лом и Видин и води решителни боеве в района на Смърдан.

Изплашено за съдбата на Османската империя, турското правителство моли за примирие, което се сключва в Одрин на 31 януари, а на 3 март е подписан и мирният договор в близкото до Цариград село Сан Стефано. С това Руско-турската война завършва.

По силата на Санстефанския договор Османската империя загубва две трети от европейските си владения. За нея последиците са около 130 000 убити бойци и 1500 оръдия, в плен са взети 42 паши, 460 офицери и над 150 знамена. Руската армия загубва (убити и ранени) близо 100 000 души. България е освободена.

Създава се Княжество България, което обхваща земите, населени предимно с българско население, на площ близо 160 000 кв.км и с население над 4 500 000 души. Със създаването на Санстефанска България се прави значителна крачка към решаването на българския национален въпрос. Но силна България под влияние на Русия плаши западноевропейските сили, поради което на свикания през юли 1878 г. под техен натиск Берлински конгрес те принуждават Русия да подпише нов договор. Станалият известен под името Берлински договор разпокъсва България на няколко части – Северна България със Софийска област (Софийски санджак) образува самостоятелно трибутарно Княжество България. Южна България се обособява като самостоятелна провинция под името Източна Румелия, зависима от султана, а земите на Беломорска и Източна Тракия (т.нар. Одринска Тракия) и на Македония се връщат под турско владичество. Северна Добруджа е предадена на Румъния, а части от Западните покрайнини – на Сърбия. Затова и българският народ посреща с гняв и възмущение Берлинския договор и повежда решителна борба срещу неговите несправедливи клаузи.