ИЗГРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ И
НЕЙНОТО УЧАСТИЕ В СЪЕДИНЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

Условията, при които българският народ се развива след Освобождението, изискват създаването на въоръжени сили, на които той да се опира в борбата за справедливо осъществяване на върховната национална повеля – обединяване на Отечеството. За изграждането на постоянна войска трябват пари, военни кадри, оръжие, бойна техника, снаряжение и опит.

През периода 1879–1885 г. организационната структура на армията на Княжество България се развива динамично. С приемането на Търновската конституция, избирането на княз Ал. Батенберг през април 1879 г. и създаването на българско правителство започва самостоятелният държавен живот на Княжество България. На 5 юни 1879 г. е съставено първото българско правителство. За военен министър е назначен активният участник в Освободителната война генерал-майор П. Паренсов. Руската администрация и армия напускат България и войската на Княжество България тръгва по пътя на своето самостоятелно развитие.

Военното министерство управлява войските първоначално чрез два, а впоследствие чрез три отдела – Западен, Източен и Софийски. То се изгражда като оперативен ръководен орган и придобива следната структура: министър, другар (помощник) на военния министър, три отделения – строево, инспекторско и домакинско. Освен това съществуват длъжностите на старши лекар, интендант и главен прокурор. Отделенията обаче се състоят само от един началник и един помощник, поради което съвсем не им е лесно да се справят със задачите си.

През лятото на 1879 г. е сформирана и Дунавската флотилия. За пръв командир на флотилията и морската част е назначен руският капитан-лейтенант Александър Егорович Конкеевич, подчинен пряко на княза.

През март 1880 г. генерал П. Паренсов е освободен от длъжността военен министър и офицер от българската войска. За кратко време на поста военен министър се изреждат трима руски генерали – показател не толкова за личните им качества, колкото за зараждащото се влошаване на официалните отношения между Русия и Княжество България.

Съществена промяна в организационната структура на армията на Княжеството настъпва след 1883 г., когато военни министри са генерал-майор А. Каулбарс и генерал-майор М. Кантакузин. През март 1883 г. се реализира идеята на генерал Паренсов за бригадна организация на българската войска. Сформират се четири пехотни бригади с 6-дружинна организация. През декември 1883 г. от 1-ви и 2-ри конен полк се сформира конна бригада. През 1884 г. сотните се преименуват в ескадрони – по четири в конен полк (всеки с личен състав от 647 души). През 1883 г. артилерията се реорганизира в два полка с по две отделения в трибатареен състав. Личният състав на артилерийския полк възлиза на 800 души.

От съществуващите 24 пехотни дружини (с по четири роти всяка) през пролетта на 1884 г. се сформират осем пехотни полка, по два в бригада. В мирно време полкът се състои от три пехотни дружини и нестроева рота. Взема се предвид характерът на военновременната организация, тъй като тя изисква тройна организация на пехотния полк. Но поради недостиг на офицери за полковото и бригадното звено (както е в повечето европейски армии тогава) за военно време се възприема четворната организация, като се сформира още една дружина, обучаваща допълващия състав, а може и да се развърне в самостоятелен полк. В мирно време полкът се състои от 1793 души, от които 60 офицери и 1733 подофицери и войници, а по време на война – от 3951 души, от които 78 офицери и 3873 унтерофицери и войници.

Поради отзоваването на руските офицери и унтерофицери след съединението на Северна и Южна България във войската рязко намалява броят на старшите офицери, с каквито са попълнени управленията на бригадите. Това е една от причините на 27 септември 1885 г. бригадите да се разформират. Съществен недостатък е, че войската няма свой щаб и разузнавателни органи.

През 1883 г. се сформира пионерна дружина, която през 1885 г. има в състава си една телеграфна и четири сапьорни роти.

Към 1885 г. Дунавската военна флотилия добива по-развърната структура и преминава в подчинение на военния министър.

Не получават развитие граничните войски, макар че в края на 1879 г. е създаден специален пограничен батальон за охрана на югозападната граница.

При това положение в началото на септември 1885 г. армията на Княжество България има относително завършена организация. В пехотата се числят 8920 души, в конницата – 1104, в артилерията – 1388, в сапьорните части – 481, във флотилията – 124, юнкери – 269, или всичко 12 286 души. По щат не достигали 3551 души.

Към 1885 г. се усъвършенства и структурата на Военното министерство. Освен от другар на военния министър министърът се подпомага и от двама офицери за особени поръчки. В състава на министерството наред с началниците на отделенията (строево, инспекторско и домакинско) влизат и началниците на родовете войски: инспекторът на артилерията, командирът на конната бригада, началникът на инженерното отделение и началникът на флотилията и морската част. Командирите на пехотните бригади са подчинени пряко на военния министър. В състава на министерството има военносъдебна част и старши лекар с помощници. По този начин започва превъзмогването на децентрализацията в управлението на армията на Княжество България, създава се по-съвършена организация на войската, която издържа суровото изпитание на войната през ноември 1885 г.

Организацията на тила е незадоволителна. Малобройното домакинско отделение във Военното министерство не се занимава с организиране на централизирано снабдяване на армията, а главно с контролиране на разходите и сключване на договори за доставяне на материална част от чужбина.

Съотношението между родовете войски е целесъобразно. Създадената организация на армията е сериозно завоевание, но страда от два недостатъка: пехотните бригади не са общовойскови съединения, а освен това след изтеглянето на руските офицери поради недостиг на кадри са разформирани; четворната организация вече тежи. Върху организацията тежат и някои милиционно-териториални елементи, които влияят отрицателно върху динамичното управление на войските.

С оглед на статута, който е наложен от Берлинския договор на Източна Румелия, руското Военно министерство в края на 1878 г. дава указания войсковите части в нея да се обособят като отделна войска. Със заповед на военното управление от 5 януари 1879 г. войсковите части на Пловдивска и Сливенска губерния са преподчинени във всяко отношение на генерал-губернатора на Източна Румелия. Сформират се две бригади – Филипополска и Сливенска. От 1 март 1879 г. Земската войска в областта е преименувана на Източнорумелийска милиция. По-късно със заповед от 1 май 1879 г. окончателно е уредена реорганизацията на Източнорумелийската милиция в съответствие с предписанията на Органическия устав. През юли дружините се реорганизират и стават 12, а бригадните управления се разформират.

До разпускането им в края на 1879 г. важна роля за военната подготовка на населението играят създадените от руската армия „гимнастически дружества”. В техните редове влизат над 30 000 младежи. Организационното развитие на Източнорумелийската милиция се задържа от генерал Вилхелм Щрекер, немец на турска служба, на когото султанът гласува високо доверие. Генерал Щрекер успява да „замрази” организационното развитие на милицията на дружинно звено, да сведе до минимум състава й и да я ограничи почти изключително само до пехота. Милицията има 12 пехотни дружини, един учебен батальон (с 2 пехотни роти), 1 ескадрон, 1 полубатарея (с 4 оръдия и 1 сапьорна рота). Девет от дружините обаче са фактически с по една рота, а само 3 от тях са с по 3 роти. Докато съставът на милицията през 1879 г. е 7500 души, през 1885 г. той е едва 3508 души.

Несполучливо е решен въпросът за управлението на Източнорумелийската милиция. В щаба има доста офицери, но те не знаят нито български, нито руски език, а това още повече затруднява дейността им.

С назначаването през 1884 г. на генерал Дригалски (поляк по народност) за началник на милицията и жандармерията и с идването на нов руски военен аташе – подполковник Михаил М. Чичагов – нещата в Главния щаб започват да се променят. Благодарение на застъпничеството на Чичагов капитан Радко Димитриев е назначен за началник на персонала в Главния щаб и същевременно за личен адютант на Дригалски. Заедно с майор Сава Муткуров – началник на администрацията – и руския капитан Харкевич – началник на Щаба – от началото на 1885 г. те фактически поемат ръководството на милицията.

Освободителната война показва голямото значение на младшия командирски състав. До 1883 г. обаче българската войска се попълва с подофицери предимно от руската армия или от бивши български опълченци. След това към частите се създават учебни команди, в които се изпращат най-добрите старослужещи войници. На успешно завършилите курса на командата се присвояват званиятя „ефрейтор” и „младши подофицер”, а „старши подофицер” – на онези, които остават на свръхсрочна служба. Към септември 1885 г. въпреки прилаганите поощрения проблемът с подофицерските кадри не е решен окончателно. Във войската на Княжеството не достигат 266 подофицери.

Върху здрава основа и в съответствие с новите разбирания е поставен въпросът за подготовката и попълването на войската с офицерски състав. Този проблем се решава в няколко насоки: създаване на българско военно училище, изпращане на българи да учат в руски военни училища и академии, командироване на български офицери в частите на руската армия на практика (стажуване). Освен това за известен период (1878–1885) като инструктори във войската на Княжеството и в Източнорумелийската милиция служат руски офицери. В милицията има и двадесетина офицери от немски, френски, английски, полски, турски и австрийски произход.

В началото на ноември 1878 г. руският императорски комисар в България генерал-адютант княз А. Дондуков-Корсаков утвърждава „Общо положение за устройството, задачите и провеждането на учебния курс в българското военно училище”. В този документ не се предявяват никакви съсловни или имуществени изисквания към кандидатстващите в училището. Единственото условие е да бъдат положени успешно приемните изпити. Благодарение на това в него постъпват много младежи, участници в националнореволюционните борби на нашия народ и в Освободителната война.

Поради необходимостта да се попълни войската на Княжеството с младши офицери и за да не бъдат назначени на свободните длъжности в Източнорумелийската милиция офицери чужденци, първият курс на училището завършва по съкратена програма (по-малко от една година). От него израстват едни от най-добрите български военачалници (Радко Димитриев, Никола Генев, Стефан Тошев, Никола Иванов, Стилиян Ковачев, Анастас Бендерев и др.). В специална заповед княз Дондуков отбелязва, че випускът е постигнал блестящи резултати.

До септември 1885 г. училището подготвя 6 офицерски випуска, общо 450 души, които не са достатъчни и това се чувства остро след напускането на руските офицери.

Обучението и възпитанието в българските въоръжени сили се водят по руски устави, инструкции, наставления, пособия и по учебни методи, установени в руската армия. Главната цел, поставена при обучението и възпитанието на войската в Княжество България, е да се създават и внедряват навици на здрав войскови ред, което може да се постигне чрез всички видове занятия – практически и теоретични. Голямо внимание се обръща на инициативността и творческото прилагане на военното изкуство.

В основни линии тактическите схващания, от които се ръководят командирите във войската на Княжеството, са: настъпателният бой е основен вид бойна дейност, а отбраната – временна форма на боя; пехотата е основен род войска, от чиито действия зависи общият успех; артилерията е род войска, представляващ главната огнева сила на войската, затова трябва да се използва в маса, като се съсредоточава огънят й; при използването на кавалерията да се обръща внимание на маневреноспособността й, поради което тя трябва да се насочва за разузнаване, прикриване на открити флангове, нанасяне на удари във фланг и тил, както и за преследване, а понякога и за самостоятелни конни атаки и действия на спешени конни части; инженерните войски имат предназначение да съдействат на другите родове войски, като самостоятелно или съвместно с тях осигуряват действията на частите и им оказват помощ при оборудването на отбранителната позиция, създават различни инженерни заграждения и усилват естествените препятствия.

Без да се подценява отбраната, основно внимание се обръща на настъпателните бойни действия. „Пехотата беше възпитана в настъпателен дух, а артилерията – да действа в хармония с пехотата. Настъпателен дух обладаваше и конницата” – сочи един изследовател.

При настъпление решаващо значение се придава на атаката, която има два етапа – приближаване и щиков удар. Приближаването става в стрелкова верига, на пребежки от 80–100 крачки (60–80 метра). След достигането на 150–300 крачки от предния край на противника първоешелонните поделения са длъжни да открият и водят огън с максимална плътност, след което нанасят щиков удар.

Бойният ред на войските се състои от бойна линия (първи ешелон), резерв, конница, артилерия и охранение (както в отбрана, така и при настъпление). Бойният ред на ротите се изгражда от стрелкова верига и резерв, а на дружината – от ротни вериги и дружинен резерв. Бойният ред на полка се състои от бойните редове на дружините, намиращи се в първи ешелон и резерв.

При обучението на пехотата голямо внимание се обръща на стрелковата подготовка, фортификационното дело, маскировката и ориентирането. Основното внимание при обучението на артилеристите се насочва към тактическата и артилерийската стрелкова подготовка и към изучаването на материалната част. Конницата се обучава да действа с хладно и огнестрелно оръжие. Първоначално тя се учи да се бие в конен строй. Спешаването и действието й само с огън се въвеждат след 1884 г. На подготовката на сапьорите, както и на инженерната подготовка на войските се обръща сериозно внимание. Изпращат се сапьори, които да учат пехотните дружини на фортификация – най-вече за окопаването на войските при отбрана.

Пехотата и кавалерията във войската на Княжество България първоначално се въоръжават изцяло с оръжие, подарено от руската армия. След 1880 г. пушките система „Крънка” (60 000 броя) започват да се подменят с по-съвършената пушка и карабина „Бердана № 2” (44 000 броя). Артилерийската материална част е отпусната безвъзмездно от Русия (202 оръдия). Оръдията са медни и стоманени, с малка далекобойност и ниска скорострелност, при това от различни системи. Корабната материална част на Дунавската флотилия също е подарена от Русия. До 1 юни 1879 г. инженерното имущество изцяло се осигурява от руската армия, която освен това отпуска и 1,5 понтонен парк.

Снаряжението на войските, особено паласки, раници и палатки, е недостатъчно и в незадоволително състояние. В по-добро състояние е конското снаряжение в артилерийските части, но и то е доста разнообразно. Наличното облекло задоволява нуждите на войската за мирно време, но не е достатъчно за военно време. Прехраната се осигурява от частни предприемачи, което води до сериозни затруднения. В не много добро състояние са и санитарното, и ветеринарното снабдяване. Много труден е проблемът за снабдяването на войската с коне, който се решава само отчасти с откриването през 1885 г. на конезавод край Шумен.

Аналогично, а в някои отношения и по-тежко, е положението в Източнорумелийската милиция. Там през 1882 г. крънките се заменят с бердани. Те обаче стигат само за постоянните кадри на милицията (около 5000 броя). Артилерията на милицията се състои от 4 деветфунтови оръдия, като всяко оръдие разполага с по 70 снаряда. Снаряжението е в крайно лошо състояние – няма раници (заменени са с торби), платнища и палатки. Милицията разполага с 5000 комплекта облекло, без да има каквито и да е запаси. Снабдяването на частите с инженерно и санитарно имущество е в лошо състояние. Главна причина за тези недостатъци са финансовите затруднения, макар че за военното перо отива над една трета от бюджета.

Свободна България не забравя останалите в робство. В Търновската конституция има уникален текст: „Всякой роб свободен става, щом стъпи на българска територия”. Този текст не е случаен, а има точно опреден адресат. Страната ни е заобиколена с поробени сънародници, които продължават да се борят за свобода и присъединяването си към отечеството. Всеки от тях знае, че има България, където ставаш свободен само с факта на стъпването си в нея. Без заявления, прошения и разрешения.

Решенията на Берлинския конгрес не поставят българския народ на колене. Той продължава борбата си. Обединяват усилията си старите и младите поборници. Създават се мощни вътрешни революционни организации. Нови апостоли разпалват идеята на Васил Левски. От Княжеството и Източна Румелия към поробените краища тръгват доброволци и войводи.

За да се стигне до 6 септември 1885 г. Това е една от бележитите дати в новата българска история, едно от най-дръзките и най-достойни събития в развитието на младата тогава българска държава. Във всеки случай едва ли някой ще оспори факта, че Съединението е най-безспорното събитие в националната историческа памет. То е сред малкото моменти в нашата история, когато българският народ се явява единен пред предизвикателствата на съдбата, когато българинът дръзва категорично да отхвърли чуждия диктат, външните внушения и да поеме в собствените си ръце съдбата на отечеството.

В този смисъл Съединението е чисто българско завоевание, без външни подбудители, крепители и защитници. Това е първата категорична заявка за самостоятелно, равноправно участие на българите в модерната история на Европа. Първият ясен знак за европейските политици, че трябва да се съобразяват с млада България.

Съединението на Княжество България с Източна Румелия е дело на единна комитетска организация, наречена Български таен централен революционен комитет, под ръководството на Захари Стоянов. На 6/18 септември 1885 г. в Източна Румелия се извършва преврат и български революционен комитет прокламира Съединението на областта с Княжество България. Два дена по-късно княз Александър I издава в Търново “Указ за Обединението”, с който признава извършения революционен акт: „Като имам предвид благото на българския народ, неговото горещо желание да се слеят двете държави в една и постигането на историческата му задача, аз признавам Съединението за станало и приемам отсега нататък да се именувам княз на Северна и Южна България”. С тези думи завършва Манифестът на княз Александър Батенберг, подписан от него на 8 септември 1885 г. във Велико Търново под натиска на тогавашния председател на Народното събрание Стефан Стамболов. Така в старата българска столица с акт на държавния глава официално е признато Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

Дадена е само една жертва – капитан Райчо Николов – същото онова русенско чираче, което по време на Кримската война преплува Дунав с кратунки около кръста, за да съобщи ценни сведения на руския щаб в Гюргево, а за награда е изпратено по-късно да учи във военно училище. Същият капитан Райчо, който отправя 8 години по-рано огнено възвание към поробения български народ да се включи в състава на Опълчението.

За успеха на Съединението важна роля играят въоръжените формирования на Източна Румелия. Участието им започва с привличането на офицерите към съединистката кауза. От началото на 1885 г. до победата на 18 септември 1885 г. в услуга на БТЦРК се поставят майорите Райчо Николов, Данаил Николаев, Димитър Филов, Сава Муткуров и Стефан Любомски, капитаните Иван Соколов, Коста Паница, поручик Въльо Стефанов и други младши офицери. Работи се главно с командирите на дружини. И това е правилно, тъй като те са лицата, които държат военната сила в ръцете си.

До вечерта преди Съединението офицерите от 2-ра пловдивска дружина, командвана от майор Д. Николаев, която изиграва важна роля в акта на следващия ден, не са посветени конкретно в плана на предстоящата акция. Това се потвърждава и от генерал Никола Иванов, тогава капитан, служещ в щаба на Източнорумелийската милиция. В спомените си той отбелязва, че нито той, нито другарите му са знаели нещо конкретно за предстоящата акция въпреки царящото напрежение сред личния състав.

Привлечените в движението офицери извършват разнообразна дейност. Някои от тях като поручик Ганьо Атанасов, майор Райчо Николов, майор Стефан Любомски, Христо Векилов и др. са в центъра на патриотичните акции, провеждани във връзка с най-светлите събития от далечната и близката история на българския народ. Техният авторитет вдъхва увереност в масите, че подготвяната акция е сериозно дело, което не е свързано с партизанските борби в областта.

Офицерите разгръщат особено активна дейност в областта на военната подготовка, главно на резервните формирования на милицията. В хода на военната подготовка на Съединението постепенно се осмисля използването на различните съставни части на въоръжените сили.

Първоначално се взема решение на 27 септември с помощта на войската и въоръжени чети от областта да се свали централната власт в Пловдив и да се прогласи Съединението. На 4 септември при приемане на окончателния план на акцията отново се обсъжда въпросът за ролята на Източнорумелийската милиция. Захари Стоянов и д-р Георги Ив. Странски смятат, че народът сам трябва да свали правителството, а войската да се яви да въдвори ред, изправена пред свършения факт. Иван Андонов и Панайот Хитов застават на становището, че народът и войската трябва да действат задружно, защото така успехът ще бъде по-сигурен. Това становище се приема, потвърждава се отново на заседанието на БТЦРК от 15 септември 1885 г., на което се решава стратегическият удар да се нанесе през нощта на 17 срещу 18 септември. Според приетия план за действие въстанически дружини от Голямо Конаре, Чирпан, Станимака (Асеновград), заедно с войските от Пловдивския гарнизон под командването на майор Данаил Николаев, трябва да съборят централната власт и да прогласят Съединението.

Източнорумелийската милиция се преценява като военна сила, на която са скъпи идеалите на българския народ. Приетият план е съобразен и с някои временни, но твърде благоприятни обстоятелства, като свикването на първото опълчение за предстоящите маневри (1/13 септември), което в масата си е приобщено към съединисткото дело. Войските от пловдивския лагер, Хасково, Пещера, Пазарджик и Казанлък са една от страните на предстоящите маневри и за техен началник се назначава майор Д. Николаев. Създаването на това междинно командно звено подпомага успеха на делото.

Дейците на БТЦРК и военните отдават голямо значение на въстаническите дружини. Това е правилно, защото техният състав е от хора, които са били обект на усилена идейна подготовка.

След 14 септември 1885 г. военните дейци участват още по-активно във военното ръководство на започналото въстание. Особено полезна е дейността на поручик В. Стефанов. Поради отсъствието на З. Стоянов той застава временно начело на БТЦРК, поддържа връзки с частните комитети, дава им указания за действие, съгласува усилията, на войските от Пловдивския гарнизон с народните дружини в нощта на 17 срещу 18 септември 1885 г. Майор Д. Николаев и майор Д. Филов подготвят участието на войските от гарнизона. На 17 септември Д. Николаев влиза в ролята на главнокомандващ на „народната войска на Южна България” и отдава разпореждания за разгаряне на въстанието и за прикриване на границата с Турция. Активна дейност развиват и другите посветени в делото офицери. В резултат войските от Пловдивския гарнизон (1-ва и 2-ра пехотна пловдивска дружина и Учебният батальон) заедно с Голямоконарската, Конушката и Марашката чета на 6/18 септември 1885 г. свалят румелийската власт и прокламират акта на съединението на Южна и Северна България.

След удара в Пловдив легитимирането на новата власт става тогава, когато войсковите части заедно с другите административни органи признават прогласеното в центъра Съединение. Този процес протича енергично. Под ръководството на офицерския състав дружините приемат с възторг извършената историческа промяна. Колебания проявяват само отделни офицери. Те обаче не са характерни и се преодоляват бързо под напора на спонтанно изразяваната всенародна подкрепа на Съединението. Ротите, настанени в конака за охрана на главния управител, минават на страната на въстанието незабавно, щом Съединението се приема с огромен ентусиазъм в Княжеството и в неговата войска. Офицерите и войниците посрещат благата вест с неописуем възторг и изразяват готовността си незабавно да прехвърлят Балкана и да защитават границите на съединена България.

Извършеното на 6 септември 1885 г. Съединение на Източна Румелия с Княжество България изправя обединената българска държава пред сложна международна обстановка. Позовавайки се на клаузите на Берлинския диктат, Високата порта заплашва, че ще изпрати войски да възстановят статуквото. Това крие смъртна опасност за извършения исторически справедлив акт. Изхождайки от тази оценка, българското държавно ръководство преценява, че трябва незабавно да се вземат военни мерки за прикриване и отбрана на българо-турската граница. Изисква се мобилизиране на всички български въоръжени сили.

Заповедта за мобилизиране на войската в Северна България е дадена още в деня на Съединението – 6 септември. Тя се изпълнява успешно за около две седмици. Но поради липса на предварително разработени мобилизационни планове, както и поради трудности от комуникативно естество има някои неуредици. Проблеми възникват и с оттеглянето на третия ден след Съединението на руските инструктори от българската войска, при все че мнозина от тях остават и помагат чак до започването на Сръбско-българската война. Това налага да се разформират бригадите и техните щабове, като полкът остава най-голямата организационна единица. Налице са 570 офицери, а се изискват 1000.

Пехотата е мобилизирана сравнително бързо, като съществуващите осем пехотни полка се развръщат в петдружинен състав и така общият брой на дружините става 40. Мобилизирането на артилерийските части се затруднява от липсата на достатъчно коне. Сформирани са 2 нови планински батареи за Западния отряд (корпус от 29 октомври) и 3 полеви и 1 планинска батарея за Северния отряд. Кавалерията е мобилизирана бързо, като в хода на мобилизацията започва формирането и на трети конен полк. По-трудно е мобилизирана пионерната дружина, тъй като попълването й става чрез свикването на запасни от цялата територия на страната. Но и тя завършва комплектуването си до 21 септември. Редом с това се извършва попълването на войските с впрегатен добитък за обозите, докомплектуването им с облекло, снаряжение и санитарни средства. За набавянето на храни важна роля играят специално изградените постоянни комисии.

Общо войската в Княжеството достига 48 259 души, от които 13 676 от постоянни кадри и 34 583 запасни чинове. Мобилизирани са и 14 000 души от Народното опълчение, като доброволци постъпват около 4000 души. Или всичко след извършената мобилизация в севернобългарската войска под знамената се намират 66 159 бойци.

Поради стеклите се обстоятелства мобилизацията в Южна България се извършва по-бързо, в по-кратък срок – за около една седмица. До 15 септември тя завършва. От 12 пехотните дружини нарастват на 18 със състав от по 1000 души, а двете пехотни роти към учебната дружина формират две запасни дружини също с по 1000 души. Полубатареята си остава с 4 оръдия, конницата се състои от един мобилизиран и един жандармерийски ескадрон и от два доброволчески ескадрона. По-късно са сформирани и 4 резервни пехотни полка с по 4 дружини, всяка от които в състав от по 1000 души. Сформирани са и доброволчески, и партизански отряди. Общо войските на Южна България достигат 42 000 души. Заедно с войските на Северна България възлизат на 108 000 души.

Сформирано е главно командване: главнокомандващ (княз Александър I Батенберг), началник на Щаба (капитан Рачо Петров Петров), помощник-началник на Щаба (ротмистър Христофор Георгиев Хесапчиев), адютант по строевата част (капитан Михаил Савов Савов), адютанти по домакинската част (капитан Георги Василев Мечконев и поручик Христо Цанев Луков), офицер за поръчки (капитан Николай Димитров Антикаров), главен лекар (д-р Георги Вълкович), главен военен инженер (капитан Жеко Велчев Велчев) и началник на артилерията (капитан Олимпий Спиридонов Панов).

В съответствие със схващането на командването за вероятната опасност, която може да дойде от страна на Турция, се извършва съсредоточаването и развръщането на българската войска. Групирана в два основни отряда – Източен (обхващащ главните сили) и Западен, тя е съсредоточена на българо-турската граница. На границата със Сърбия не са изпратени войскови части. Южно от Балкана тя се прикрива само от една пехотна рота, а северно – от запасната дружина на 3-ти пехотен бдински полк.

В началото на октомври 1885 г. командването започва да усеща, че е вероятно опасност да дойде оттам, откъдето не се очаква – от Сърбия (сигнал за подобна опасност има още в първите дни след Съединението). Княз Батенберг дори се бои след 7 октомври, че обявяването на войната е въпрос на няколко часа. Командването преценява, че съобразно с нововъзникващата военностратегическа обстановка трябва да се предприеме прегрупиране на войските.

На командира на Западния отряд майор Аврам Гуджев е заповядано на 7 октомври, без да напуска дотогавашния фронт на юг за отбрана срещу Турция, да заеме и организира за отбрана и българо-сръбската граница южно от Балкана. В изпълнение на дадената заповед на този участък са съсредоточени 9 пехотни дружини, 2 ескадрона от 2-ри конен полк и няколко батареи. Започва и инженерното оборудване на участъка. В случай на начеване на военни действия от Сърбия командването предвижда да прехвърли в района на Сливница войски от състава на Източния отряд.

Войските на Западния отряд с командир майор Аврам Иванов Гуджев и началник на щаба капитан Стефан Паприков, заели за отбрана българо-сръбската граница южно от Балкана, са групирани в шест отряда: Комщицки, Смиловски, Долноневлянски, Трънски, Изворски и Сливнишки. От Западния корпус за отбрана на българо-сръбската граница южно от Балкана непосредствено преди започването на войната са отделени 22 дружини, 5 ескадрона и 5 батареи –17 437 души с 34 оръдия. Тези сили могат да разчитат и на общия резерв на Западния корпус, който се намира в София и се състои от 2 пехотни и 1 опълченска дружини, 2 запасни пехотни роти, 4 ескадрона без коне и 1 батарея – 3600 души с 8 оръдия.

Мерки се вземат и за засилване отбраната на българската граница северно от Балкана. На 7 октомври управляващият Военното министерство капитан Константин Никифоров Никифоров отдава заповед за съсредоточаване на войски в този район, които заедно с пристигналите по-късно сили образуват Северния отряд. За негов началник е назначен командирът на пионерката дружина капитан Атанас Маринов Узунов. Към началото на войната отрядът има 17 и 1/2 пехотни дружини, 1 и 1/2 ескадрона, 6 батареи с 37 оръдия – общо 15 000 бойци. Това са обаче предимно запасни, опълченски и доброволчески дружини със слаба военна подготовка.

Преди започването на военните действия на българо-сръбската граница са съсредоточени 32 437 души и 71 оръдия (от мобилизираните 108 000 души), следователно главните сили продължават да стоят на българо-турската граница.