АРМИЯТА И ЗАЩИТАТА НА СЪЕДИНЕНИЕТО

През есента на 1885 г. българите ликуват. Осъществен е народният идеал – Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Пред българската държава възникват нови задачи, свързани с нейната дипломатическа и военна защита. В резултат на обединението на България са недоволни Турция, Сърбия и Гърция, а в международен мащаб промененото статукво е ново предизвикателство пред великите сили за печелене влияние на Балканите. Започва подготовка за защита на Съединението.

Заповедта за мобилизиране на армията в Северна България се отдава още на 6 септември. Поради народния ентусиазъм тя се изпълнява бързо и с готовност за около две седмици. Липсата на мобилизационни планове и оттеглянето на руските инструктори създават известни затруднения. Армията в Княжеството достига 48 259 души, от които 13 676 са постоянни кадри, а 34 583 – запасни чинове. Мобилизирани са и 14 000 души от Народното опълчение, като доброволци постъпват около 4000 души. Или след извършената мобилизация в Северна България под знамената се намират към 66 000 бойци.

Мобилизацията в Южна България официално се обявява с прокламация на временното правителство веднага след създаването му на 6 септември. Поради стеклите се обстоятелства тя се извършва по-бързо и завършва до 15 септември. Мобилизираните войски на Южна България достигат 42 000 души. Общо числеността на Действащата армия възлиза на 108 000 души.

Сформира се Главно командване с главнокомандващ княз Александър I Батенберг. Началник на Щаба е капитан Рачо Петров, а негов помощник – ротмистър Христофор Хесапчиев. В състава на командването влизат още главеният лекар д-р Георги Вълкович, главеният военен инженер капитан Жеко Велчев и началникът на артилерията капитан Олимпий Панов.

Първоначално се очаква удар от страна на Турция. Затова основните сили на мобилизираната българска армия се съсредоточават за отбрана на южната граница. Срещу Сърбия южно от Балкана е развърната само една пехотна рота, а северно – запасната дружина на 3-ти пехотен бдински полк.

Южният отряд се съсредоточава в района на Ямбол, Търновосеймен (Симеоновград) за преграждане на направленията по долината на Марица и Тунджа. Освен това отрядът трябва да прикрива черноморския бряг южно от Стара планина и българската граница в района на Родопите, с особено внимание върху долините на Арда и Места. Западният отряд разположен в района на Кюстендил, Радомир и Дупница с фронт на юг, като задачата е да прегражда направленията, водещи от Македония през Кюстендил и Дупница за София.

Турция първоначално се ориентира към военно разрешаване на конфликта. Една от причините за промяна на тази ориентация е твърдото решение на българското правителство с оръжие да отстоява докрай Съединението.

Все по-ясно започва да се очертава вероятността ударът да дойде от Сърбия. Опасенията се подсилват и от отношението на крал Милан към стъпките на княза да премахне напрежението в отношенията между двете държави.

Сръбският план за война срещу България предвижда армията да действа в две групировки: главните сили – Нишавската армия – от района на Пирот да настъпи и овладее София и да принуди българското правителство да приеме сръбските искания. Второстепенната групировка – Тимошката армия – от района на долината на р. Тимок да настъпи и да овладее Видин, Белоградчик и Берковица, а след това да продължи към долината на р. Искър и София.

Българското командване няма план за война срещу Сърбия. На Коронния съвет при княз Александър І Батенберг на 3 ноември 1885 г. той предлага столицата да се изостави без бой и да се организира отбрана на Вакарелските и дори на Ихтиманските възвишения. Предимството на това становище е в преодоляването на опасността сръбската армия да разбие на части пристигащите от Южна България войски. Но то има голям недостатък – столицата София се предава без бой. Тази идея е отхвърлена и се възприема становището на 24-годишния Рачо Петров, подкрепен от капитан Олимпий Панов, решителното сражение да се даде при Сливница.

Едва след обявяването на войната се формулира замисъл за воденето на военните действия. Според него с прикриващи отряди по границата трябва да се задържи настъплението на сърбите, като по този начин се осигури време на главните сили на армията да се прехвърлят от българо-турската граница и се съсредоточат за отбрана на Сливнишката позиция. Там се предвижда да се даде решително сражение и да се създадат условия за преминаване в контранастъпление. Северният отряд трябва да отбранява Северозападна България с крепостта Видин, а срещу Турция да се оставят минимални сили. Въпреки колебанията на княз Батенберг, в българското командване се оформят съображения за защита на Съединението от вероятна сръбска агресия. В тях се залага идеята за активна отбрана и последващо преминаване в контранастъпление за пълен разгром на агресора.

След получаване на заповед за прегрупиране войските на Западния корпус с командир майор Аврам Гуджев и началник на щаба капитан Стефан Паприков, организационно сведен в пет отряда: Комщицки, Смиловски, Долноневлянски, Трънски, Изворски и Сливнишки в състав от 22 дружини, пет ескадрона и пет батареи – всичко 17 437 души с 34 оръдия, заемат за отбрана българо-сръбската граница южно от Балкана. Тези сили могат да разчитат и на общия резерв на Западния корпус, който се намира в София и се състои от две пехотни и една опълченска дружина, две запасни пехотни роти, четири ескадрона без коне и една батарея – общо 3600 души с осем оръдия.

Съотношението на силите и средствата между Нишавската армия и Западния корпус в жива сила е 1,6 към 1, в артилерия 3,3 към 1 в полза на противника. При това само 17 от българските дружини са кадрови. Останалите се комплектуват от опълченци и доброволци без необходимата подготовка и въоръжение. Българското командване обаче разглежда тези величини като временни и изхожда от възможността за изменението им в своя полза за сметка на стратегическото прегрупиране на сили от Южна България на запад и на доброволческите формирования.

Мерки се вземат и за засилване отбраната на българската граница северно от Балкана. На 7 октомври управляващият Военното министерство капитан Константин Никифоров отдава заповед за съсредоточаване на войски в този район. Създава се Северният отряд с началник инженерния офицер капитан Атанас Узунов. Към началото на войната отрядът има 17 и 1/2 пехотни дружини, 1 и 1/2 ескадрона, 6 батареи с 37 оръдия – всичко 15 000 бойци.

Общо преди започването на военните действия на българо-сръбската граница са съсредоточени 32 437 души и 71 оръдия (от мобилизираните 108 000 души), главните сили продължават да стоят на българо-турската граница.

В манифеста на Милан, адресиран към „сръбския народ”, се отбелязва: „Верен на традиционната политика на Обреновичите за защита на възвишените интереси на отечеството, аз... предприех всичките мерки, предизвикани от страна на българското Княжество с насилственото нарушаване на Берлинския конгрес, за да покажа гласно и ясно, че Сърбия не може да бъде равнодушна към промените на равновесието между народите на Балканския полуостров, особено тогава, когато това става с изключителна полза на една държава, която да докаже, че е лош съсед на Сърбия и че не иска да почита нейните права, та дори и нейното землище. Надявам се на народа и за неговата преданост към своето сръбско дело”.

На 14 ноември 1885 г. крал Милан заповядва на войските си да нападнат България. Истинската причина за войната е формулирана добре от Иван Аксаков в уводната статия на вестник „Руссь" от 21 ноември: „Сърбите са насочени към подла братоубийствена война. Въоръжени на австрийска сметка... без законен повод нахлуха с войските си в сравнително беззащитната България... Югозападният окръг на България с неговата скъпа за нас Македония съставлява предмета на сръбските въжделения”. В преценката си за недостойното поведение на правителството на крал Милан хърватският вестник „Позор” пише: „Постъпката на крал Милан не може да се оправдае от никаква точка зрение: единствената причина на войната е егоистичното му желание да поддържа своята разклатена власт”.

В 1 часа през нощта началникът на Щаба на армията капитан Рачо Петров разбира за агресията на сърбите. Той от своя страна уведомява княз Александър Батенберг и министър-председателя Петко Каравелов. Веднага Каравелов написва манифест към българския народ: „Правителството на съседния нам братски народ, видимо от лични и егоистични цели и желаещо да осуети светото дело – Съединението на българския народ в едно цяло, – днес без всякой законен и справедлив повод е обявило война на нашата държава и е дало заповед на войските си да нахълтат в земите ни. Никога не вярвахме, че нашите еднокръвни и едноверни братя ще дигнат ръка и ще започнат една братоубийствена война в тия трудни времена, които преживяват малките държави на Балканския полуостров, и така безчеловечно и безразсъдно да се отнасят към своите съседи, които, без да причиняват някому вреда, работят и се борят за едно благородно, справедливо и чисто дело”.

Обявената от Сърбия война предизвиква небивал патриотичен подем сред всички слоеве на българския народ. От всички посоки на страната към Сливница се насочват синовете на България. Започва изтеглянето на войските от турската граница, следвани от доброволците. Населението на Сливница и околните села грабва оръжие, очаквайки появата на сръбските дивизии. В деня на обявяването на войната в телеграмата си до началника на Щаба на армията командирът на Видинската крепост капитан Атанас Узунов съобщава: „Днес на целия гарнизон прочетох приказа за обявяване на войната. Радостта и въодушевлението бяха достигнали апогея си: цял час не млъкваше „ура” и хвърляне калпаците нагоре... Смея да уверя, че всички офицери и войници, опълченци и доброволци са готови до един да се жертват за защита на отечеството”.

Още в първите дни на войната сръбската армия получава сериозен отпор. Замисълът на българското Главно командване се осъществява чрез последователно решаване на следните основни задачи. Първата е забавяне настъплението на Нишавската армия до съсредоточаване на необходимите сили и средства за отбрана на Сливнишката позиция. Тя се решава на 14, 15 и 16 ноември 1885 г. в резултат на самоотвержените действия на приграничните отряди. Втората задача е спечелване на отбранителното сражение при Сливница, като тя се решава на 17, 18 и 19 ноември. В кръвопролитните боеве се нанасят тежки удари на Нишавската армия. Противникът е принуден да спре своето настъпление.Третата задача е преминаване в решително контранастъпление с цел да се доразгроми противникът. Решава се от 22 до 27 ноември 1885 г. В резултат на това на 27 ноември е овладян Пирот. Четвъртата задача е проваляне плана на Тимошката армия да овладее Видинската крепост и да повлияе върху хода на бойните действия на главното направление Ниш–София.

В крайна сметка изходът на войната решават тридневните боеве при Сливница. Още през първия ден Бендерев разбива сръбските войски при височината Мека Цръв. По същото време на юг от Сливница се придвижва Моравската дивизия, която заплашва да нанесе решаващ удар по фланга и тила на българските войски. Но нейното настъпление е забавено от отряда на капитан Кисов. При Три уши сърбите са разбити и отстъпват в безпорядък. На Южния фронт отрядът на капитан Ст. Попов посреща и разгромява при с. Гургулят сръбските войски. В боя вземат участие местните жители, включително и жени.

Българските войски преминават в решително настъпление и на 23 ноември разбиват сърбите при Драгоман. Следва ново поражение при Цариброд.

Сърбите са отблъснати и от Видин, защитаван от Северния отряд на капитан Атанас Узунов. В защитата на Видинската крепост участват Дунавската флотилия и Морската част. До и в хода на бойните действия корабите на Дунавската флотилия превозват от руското пристанище Рени до българските дунавски пристанища значителни количества оръжие, боеприпаси, коне, продоволствие и личен състав за Видинската крепост, както и до други пристанища по Дунав до Никопол включително, въпреки противодействието на сръбските батареи, заели позиции на десния бряг на Дунав.

На 28 ноември българските войски са готови да щурмуват Ниш. Стига се до решителна намеса на Австро-Унгария. Нейният посланик в Белград граф Кевенхюлер се явява на 16 ноември в Главната квартира на българската войска и иска военните действия да бъдат прекратени незабавно. В противен случай българите щели да срещнат австрийски войски.

Актът за примирие се подписва на 21 декември 1885 г. при активното участие на създадената за целта международна военна комисия. От гледна точка на международните норми той съдържа неизгодни за България положения, тъй като не се вземат под внимание победите на българското оръжие. Двете държави се третират наравно, с което фактически се снема от Сърбия отговорността за разпалването на войната.

След подписването на примирието правителството на Петко Каравелов действа методично за международно признаване на Съединението. Във външнополитическите си ходове то се опира на победите на армията и нарасналата й мощ. С нея се маневрира, за да се защитава Съединението и да се парират опитите на неговите противници.

Създава се групировка за противодействие срещу нови провокации от страна на Сърбия. След оттегляне на войските на Западния корпус на българска територия те се съсредоточават в района на София, Брезник, Трън и Цариброд. Три пехотни полка се прехвърлят отвъд Балкана в районите на Белоградчик и Видин за усилване отбраната на Северозападна България. В Южна България се прехвърлят три пехотни полка заедно с други части, които се установяват на гарнизон в Пазарджик, Пловдив, Ямбол и др. С това правителството и командването изразяват готовността си да защитават Съединението с военна сила.

На 3 март 1886 г. – датата на Санстефанския договор, в Букурещ се подписва мирът, в чийто единствен член се казва, че „между Кралство Сърбия и Княжество България се възстановява мир”. Сърбия по същество е принудена да признае Съединението.

По отношение на българо-сръбската граница договорът потвърждава статуквото, установено в Берлин през 1878 г. Не се приема справедливото българско искане за обезщетение. То се отклонява от великите сили.

На 17 април 1886 г. в двореца Топхане се подписва спогодба, влязла в историята под името Топханенски акт, с която се урежда признанието на Съединението и от Турция. Макар че съдържа и някои неблагоприятни за България клаузи (откъсване на Кърджалийска околия и селата в района на Тъмръш), тя не накърнява главния резултат – обединението на двете български държави.

С въоръжената защита на Съединението армията прави качествено нови стъпки в своето развитие. В боевете при Сливница, Цариброд, Пирот и Видин се изковава националното единство на въоръжените сили, сражава се обединеният български народ.

След изпитания, тревоги и доблест на бойното поле София посреща победителите. В столицата на съединена млада България е проведен и парадът на победата като венец на патриотизма и героизма на всички поколения от българското общество. Войските и доброволците се връщат в родните огнища. „Войната се свърши – се казва по-късно в заповедта на военния министър майор К. Никифоров, насочена към победителите. – Считам за свещен дълг и аз да отправя своята благодарност за доблестната ви служба през войната.

Вашият патриотизъм, вашата способност да понасяте безропотно всички несгоди на войната, вашата храброст, която достигаше във всичките сражения до самоотверженост, вашето умение да се сражавате и да се подчинявате на началниците в боя и вън от него съкрушиха врага, който мислеше с нахълтването си в земята ни да поклати основата на нашето национално съществуване и развитие. Тържествените посрещания, които ви се направиха из цялото ни отечество при завръщането ви от войната, венците, с които ви кичеха навсякъде... са най-доброто доказателство, доколко отечеството цени вашите славни заслуги и уважава геройските ви подвизи”.

В обръщението към офицерите накрая се казва: „Вие трябва да помните, че носите отговорността за съхранението на славното и победно бойно минало на нашата войска... Вие трябва най-добросъвестно да се възползвате от мирното време не само да спазите, но и да развиете опита, който е купен с толкова жертви. Не забравяйте, че най-главният елемент, от който се съставляват победите, особено в съвременните войни, е знанието на изкуството!”.

Патриотизмът, добрата подготовка и военните добродетели създават предпоставки за справяне с трудните задачи по време на войната. Младите офицери се отличават с широка военна култура. Освен това не им липсва и самоувереност. „Аз съм се учил да превземам, а не да предавам крепости” –казва капитан Атанас Узунов на генерал Лешанин, който иска да му се предаде Видинската крепост. Създадени са условия за хармонично развитие на българската национална армия – най-младата в Европа, чиято задача е защитата на отечеството. Съществена разлика в това отношение между полковете на Княжество България и Румелийската милиция няма. Независимо че войната е кратка, продължила две седмици, и макар да не участват големи военни сили, в историята на българското военно изкуство бяха записани блестящи примери. Един от тях е ешелонното прехвърляне от източната на западната граница. Този марш-маньовър е извършен в изключително кратки срокове, без каквато и да е почивка, и от движение войските се включват в боевете. По думите на подполковник Брекнер, офицер през 1885 г. в германския щаб, „от времето на Александър Македонски и Юлий Цезар не е имало такъв маньовър, какъвто извършиха българските войски през 1885 г.”. Освен това от страна на командването са използвани многообразни форми и способи за водене на войната – здрав тил, преминаване от отбрана в контранастъпление и т.н.

С избухването на Сръбско-българската война за първи път се осъществява външната функция на армията. Съдбата на Съединението е изтръгната от ръцете на заседаващите в Цариград дипломати и е поета от въоръжения български народ, стекъл се под родните бойни знамена. В най-дълбоките основи на външната функция на армията заляга участието в отечествена освободителна война. И тази особеност на външната й функция тепърва ще се надстройва в бъдещите битки за национално освобождение и обединение и ще тласка народните синове към героични дела. Заченатият през 1878 г. националноосвободителен характер на войската ни през Сръбско-българската война от 1885 г. се обогатява с нов опит и нови ценности.

В героичните дни на войната, макар и за кратко време, единството на народа, постигнато в името на националния идеал, се отразява и в армията. Нещо повече, армията е центърът, където се материализира единството на вдигналата се на борба нация.

В процеса на Сръбско-българската война се развива колективното съзнание на армията. Формиралите се дотогава духовни ценности – воински добродетели, черти на характера, традиции – се обогатяват с нови. До славните герои от Шипка – легендарните опълченци – застават новите герои от Сливница и Видин. Създаденото през този период се проявява като положителен фактор на военното строителство и воинското възпитание.

През войната Българската армия се развива и като боен организъм. Замислят се и се правят организационни промени в интерес на по-ефективното използване и по-умелото управление на силите и средствата. Макар и за кратко време, е направен опит за въвеждане на дивизионна организация, като се прескача бригадното звено. На 3 януари 1886 г. предприетите в това отношение мерки се отменят. От Източнорумелийската милиция се сформират 5-а и 6-а пеша бригада. В първата влизат новосъздадените 9-и пловдивски и 10-и родопски пеши полк, а във втората – 11-и сливенски и 12-и балкански пеши полк. Създават се още 3-ти конен и 3-ти артилерийски полк.

В боевете и сраженията се развива и българското военно изкуство. Боевете при Сливница са забележителен образец на активна отбрана. През трите дена на кръвопролитно сражение българските войски, въпреки неблагоприятното за тях съотношение на силите, контраатакуват превъзхождащия противник и разстройват настъплението му. Отбранителните действия се осигуряват от забележителния марш-маньовър от Южна България към Сливница. Вместо за 8–10 дена те изминават разстоянието от 150 до 400 км за 7 дена.

При контранастъплението българското командване проявява стремеж към обкръжаване и унищожаване на противника чрез прекъсване на пътищата му за отстъпление. Умело се използват нощните действия. На Нишавската армия се нанасят непрекъснато удари, като се отнема възможността й да се организира за отбрана.

Командването на Северния отряд също показва пример на умело съчетаване на отбраната с активни действия. С това се провалят плановете на Тимошката армия, като не й се дава възможност да овладее Видинската крепост. Съгласувано с отбраняващите се, целенасочено се използва ролята на Флотилията и Морската част.

Стратегическата отбрана и в района на Сливница, и в Северозападна България се усъвършенства в кратки срокове. Извършват се и нощни набези от Видинската крепост. В района на Сливница се съкращава продължителността на отбранителните действия до преминаването на основните сили в контранастъпление, непрекъснато намалява проникването на противникови войски в застрашените участъци на фронта.

Много важно място в стратегическото настъпление заема изборът на направлението на главния удар. И в това отношение младото българско военно изкуство показва своето преимущество.

С обявяването на войната като доброволци пожелават да постъпят французи, руси, италианци, румънци, чехи, хървати, черногорци. „Ние сме около 20 души французи – пишат до България от Париж, – които желаем от цялото си сърце да бъдем част от геройската и храбра българска армия в качеството си на доброволци”. От италианските работници по строящата се железопътна линия Саранбей–Цариброд е сформиран санитарен доброволчески отряд. По време на сражението при Сливница тези доброволни санитари грабват пушките на падналите българи и помагат за отблъскването на агресорите. Руски офицери и подофицери, въпреки забраната на император Александър III, помагат на българите да се отбраняват. Жителите на румънския град Калафат, намиращ се на северното крайбрежие на Дунав срещу Видин, хорово акламират мъжествената защита от българите на крепостта Баба Вида.

За съчувствието към българите, към тяхната справедлива кауза говори много ярко и пристигането на здравни екипи от много страни. Не е така при агресора, където има само два чуждестранни екипа. В България със започването на войната идват: от дружеството на Червения кръст на Румъния екип от 2 лекари и 4 помощници; от хесен-дармщатския Червен кръст – 7 милосърдни сестри и 1 ръководител; от германското дружество на Червения кръст – два екипа (единият начело с хирурга Лангенбух с 4 помощници и 4 милосърдни сестри, а другият с хирурзите Грим и Глюк, 4 милосърдни сестри и 1 милосърдна сестра и 1 санитар, пристигнали от Англия); от австро-унгарското дружество на Червения кръст 2 лекари и 20 милосърдни сестри; от Рицарския орден на Унгария за подпомагане на ранени – екип с 8 коли и други материали; санитарна мисия на руския Червен кръст – от 1 ръководител, 7 лекари, 13 милосърдни сестри и санитари със запас от лекарства и други санитарни средства (руската санитарна мисия остава в България чак до 20 март 1886 г.). Чуждестранните екипи на Червения кръст поддържат около 700 болнични легла в София и други селища. Твърде чувствителна помощ, за да бъде спряна течащата от раните на младата българска войска кръв!

След победата през 1885 г. името на българската държава започва да тежи пред европейските столици, пред официална Европа. За първи път българското военно изкуство става обект на изследвания, на изучаване във военните академии на много страни. Това е международно признание!

Но най-голямо и непреходно е признанието, което героите от Сливница, Гургулят, Трън, Видин, Белоградчик, Ржана и Пирот спечелват пред самия български народ. Защото успешната, достойната самозащита на нацията поражда и ново самочувствие у българите; прави довчерашните роби оптимисти; създава им ново име, като им връща някогашната слава на народ, дал нещо на света: писменост, материална култура, военно изкуство!

Затова навсякъде, където през ноември 1885 г. се е водила люта бран, признателните поколения издигат паметници в прослава на падналите за отечеството български воини.