НАЧАЛО НА МОДЕРНИЗАЦИЯТА В
БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ (1886–1903 г.)

С успешното осъществяване на Съединението на Княжество България с Източна Румелия на 6 септември 1885 г. и победоносно завършилата негова въоръжена защита – Сръбско-българската война, приключва важен етап от борбата за националното обединение на България. На дневен ред е следващата задача от националната програма на българите – извоюването на пълна политическа независимост на страната, отхвърляне васалитета на Османската империя и освобождаване на Македония и Одринска Тракия от чуждо потисничество.

Като отчита всеобщия ентусиазъм, обхванал всички слоеве на българския народ и все по-силно обхващащия го стремеж за разрешаване на националния въпрос, правителството правилно преценява, че за целта ще бъде необходима силна армия. Поради тази причина още през 1886 г., скоро след подписването на мирния договор със Сърбия на 19 февруари, се предприемат мерки и постепенно се пристъпва към реформиране, модернизиране и масовизиране на българската армия. С това тя навлиза в нов етап от своето следосвобожденско развитие.

Още през същата година гласуваните от Народното събрание разходи за армията достигат огромната за времето си сума от 12 млн. лв. През следващите години обемът й непрестанно нараства, неизменно превъзхождайки относително всички военни бюджети на съседите на България. Това дава възможност и за постепенно масовизиране на армията, която само четири години по-късно – през 1890 г., достига (по американски сведения) тринадесето място в света по численост, изпреварвайки американската, която е на четиринадесето. Всичко това става в разрез с решенията на Цариградската конференция от 5 април 1886 г., според която армията на Княжество България не може да бъде усилвана.

На първо време след края на неотдавна завършилата Сръбско-българска война се предприемат мерки, насочени към своевременното трансформиране на подразделенията на Източнорумелийската милиция и приобщаването им към армията на Княжество България. По този начин едновременно с включването им в състава на войската те преминават към въведената в нея полкова организация, а служилите до този момент в източнорумелийските военни формирования офицери, унтерофицери и войници възприемат униформите, символиката и отличителните знаци на армията на обединеното отечество.

След сключването на мира със Сърбия българската армия остава в мирновременния си състав. В Северна България на гарнизон са разположени 8 пехотни полка, а от милицията на Източна Румелия са формирани 4 нови пехотни полка – 9-и пловдивски, 10-и родопски, 11-и сливенски и 12-и балкански. Така полковете в армията на обединеното отечество достигат дванадесет.

Създава се и ново военнотериториално деление на Южна България. Съществуващите до 1886 г. 12 военни окръжия и техните подразделения се закриват и се въвежда ново деление на територията им, а организираните 8 нови окръжия придобиват правото да попълват с новобранци частите на армията и да мобилизират запасни от южнобългарските селища.

През 1889 г. започналата структурна реформа в българската армия продължава. Постепенно се преминава към бригадна организация. На основата на съществуващите дотогава 12 пехотни полка се изграждат още 12 нови. Освен номерация те получават имена, свързани с исторически места, населени пунктове и географски наименования в страната. По такъв начин се полагат основите на традицията бойната слава и героичните страници от славното минало на отделните полкове да се предават от поколение на поколение, тъй като според наложилия се териториален способ на попълване синовете и внуците служат там, където са били и техните бащи.

В резултат на взетото решение в Кюстендил се формира 13-и пехотен рилски полк, в Радомир и Цариброд – 14-и пехотен македонски, във Видин и Свищов – 15-и пехотен ломски, а в Плевен и Ловеч – 16-и пехотен ловчански полк. В Русе и Силистра е създаден 17-и пехотен доростолски полк, 18-и пехотен етърски – в Търново, а 19-и пехотен шуменски е на гарнизон в Шумен. Новосформираният 20-и пехотен добруджански полк квартирува във Варна, а 21-ви пехотен Средногорски – в Пловдив и Харманли. Следващите по номерация полкове са разположени на постоянен гарнизон в различни южнобългарски градове – 22-ри пехотен тракийски полк – в Татарпазарджик и Пещера, 23-ти пехотен шипченски – в Казанлък и Стара Загора, 24-ти пехотен черноморски – в Бургас и Ямбол.

Формират се и два нови артилерийски полка – в Шумен и в Сливен. По такъв начин към началото на 90-те години на ХІХ в. в състава на армията има вече 3 5 полка – 24 пехотни, 6 артилерийски, 4 конни и 1 пионерен. Заедно с Дунавската флотилия (с щаб в Русе) и Морската част (с щаб във Варна), които от 1899 г. се обединяват с единно командване, и крепостните батареи, артилерийските складове и арсенали те дават представа за състава и облика на българската армия “по рода на оръжието”.

В резултат на започналото разширяване и развитие на организацията на армията се предвижда за около 10 години численият й състав да достигне 360 000–380 000 души. Според замисъла една трета от тях трябва да бъдат в Действащата и в Резервната армия, а останалите – в Народното опълчение и в допълващите войски, т.е. в четирите категории, на които се делят въоръжените сили на Княжество България по това време.

Нараства и броят на офицерите, фелдфебелите и унтерофицерите. Към 1 март 1903 г. само а офицерите достигат 4030 души, повече от половината от които са кадрови на действителна военна служба. Мнозинството от тях завършват Военното училище в София, а незначителна част – Школата за запасни подпоручици в Княжево. За получаване на висшето си образование офицерите се командироват в чужбина – в Русия, Италия, Франция или Белгия, където завършват военните им академии.

По същото време само за взводни командири не достигат повече от 2000 унтерофицери. За ликвидиране на недостига се създават много учебни команди, училища, школи и курсове. С това се цели да се подготвят строеви унтерофицери, а и нисши военни специалисти за отделните родове войски.

През първите години след започналото преструктуриране на армията трансформациите и преустройствата на отделните й подразделения и команди са обичайна практика, което е сериозна пречка за издигането на нейната боеготовност и боеспособност на още по-високо равнище. Независимо от това постепенно изграждащата се бригадна организация, започналата организационно-структурна реформа, а и нарастването на населението на Княжеството дават възможност за сравнително бързо масовизиране на армията.

Започналите развръщане, реформиране и модернизиране на армията намира значително развитие през 90-те години на ХІХ век. Това е регламентирано с един от най-значимите документи в историята на армията – Закона за устройството на въоръжените сили на Българското княжество от 1891 г., допълнен и изменен през 1895 и 1897 г. В мотивите към законопроекта, единодушно приет от депутатите на VІ обикновено народно събрание, най-добре е формулирана военната политика на младата българска държава “за създаване на една многочислена и добре устроена, според съвременните изисквания на военното изкуство армия”. По думите на народните представители тя трябва “да служи за надеждна опора на държавата за време на война и мир”. През 1903 г. те отново потвърждават възприетия курс, насочен към модернизиране на армията, в отговора на тронното слово на държавния глава княз Фердинанд І.

Като констатира постигнатото в създаването на армията след Сръбско-българската война, законът поставя началото на нов етап. Той води до изграждането на масова армия, която само две десетилетия по-късно – в започналата през есента на 1912 г. Балканска война, воюва успешно с армията на Османската империя.

Според неговите клаузи “въоръжените сили на Княжеството служат за отбраната на господарството и престола му”. На военен отчет се води “всичкото мъжко население, състояще от българско поданство”, способно за военна служба и на възраст между 20 и 45 години. Така пределната възраст за мобилизация в армията се увеличава с още пет години, а запасът – с още пет набора.

В съответствие с нормативния документ въоръжените сили се състоят от пехота, кавалерия, артилерия, инженерни войски, спомагателни войски и учреждения и военни ведомства. Важен момент в развитието на армията по това време е въвеждането на дивизионната организация, изградена на основата на четворната система. Според нея всеки полк се състои от четири дружини, а бригадата – от четири полка.

Новата организация позволява още в мирно време да се създават войскови единици, включващи в състава си не само пехота, но и части от другите родове войски. Това от своя страна дава възможност за повишаване самостоятелността на войските, особено необходима по време на война.

Извършващите се промени в структурата и състава на армията са съпътствани от прилагането на многобройни нововъведения във всички сфери на нейния живот. Значителни промени се осъществяват във въоръжението и снабдяването, в облеклото и снаряжението, в обучението и възпитанието. Строят се нови казармени райони и полигони, значително се променя нейният бит.

В първите години след Сръбско-българската война пехотата, кавалерията и инженерните войски запазват напълно своето въоръжение, използвано срещу чуждия нашественик през есента на 1885 г. Действащата армия е въоръжена с пушки и карабини “Бердана № 2”, а бойците от опълчението – с остарелите пушки “Крънка”. В конницата се носят и саби, а шашките и револверите “Смит и Уесън” са приоритет на офицерите и фелдфебелите от всички родове войски.

Започнало през 1889 г., само за няколко години превъоръжаването на българската армия с модерните магазинни пушки и карабини “Манлихер” е напълно завършено. Артилерията също се превъоръжава с нова материална част. През 1891, а и през следващите години артилерийските ни полкове постепенно се насищат с нови модерни оръдия от системите “Круп”, “Шнайдер” и “Грюзон”, с които се модернизират полската, крепостната, обсадната, планинската и корабната артилерия. Две десетилетия по-късно с модерното за времето си оръжие българските бойци громят своите противници във войните, които България води за своето освобождение и обединение.

От инженерните войски се осъществява значително отбранително строителство. Началото му е поставено през 1887 г. с изграждането на укрепителни съоръжения при Сливница, Белоградчик и Видин. На прага на новия ХХ век под ръководството на по-сетнешния генерал Георги Вазов то обхваща и селищата по южната ни граница в района на градовете Хасково и Ямбол.

През периода 1890–1900 г. постепенно се въвеждат и нови униформи със защитен цвят за личния състав на българската войска. При офицерите обикновената шапка измества калпака, който след 1900 г. продължава да се носи само на зимни паради, а куртката все повече се налага. С изключение на шефските полкове и кавалерията мундирите и сукнените панталони на унтерофицерския състав и войниците също се сменят. На тяхно место трайно се настаняват шаячните куртки и панталони и лятното облекло.

Променя се и войнишкото снаряжение. До 1892 г. то изцяло копира това на руската армия, като едва след тази година е точно фиксирано. Във военно време снаряжението включва ранцева и сухарна торба, манерка, презраменни и поясни паласки за патрони, поясен ремък с калъф за ножа на пушката и принадлежности към нея, платнище. През 1898 г. за първи път се уточнява и начинът на неговото носене.

Значителни промени настъпват в учебните програми на армията и в нейното обучение. През 90-те години на ХІХ век освен руския военен опит започва изучаването и на постиженията на западноевропейското военно изкуство. Новостите залягат в регламентиращите документи на армията. Печатат се съвсем нови устави, наставления, програми, инструкции и положения. Пристъпва се към незабавното им прилагане, което съдейства за своевременното преустройване съдържанието на военното образование.

Поради липсата на каквато и да било военна литература на български език през първите години след създаването на българската войска руските офицери-инструктори са първият източник на военни знания в страната. Първото официално военно списание “Военен журнал” започва да излиза едва 10 години след Освобождението – през 1888 г., последвано три години по-късно от в. ”Военни известия”. Освен заповеди по Военното ведомство и официални разпореждания на техните страници се появяват първите кратки статии (включително и преводни) по различни военни въпроси.

През 1893 г. започва печатането и на сп. ”Войнишка сбирка”. Със своите патриотични четива то е изцяло предназначено за самовъзпитание и самообразование на редовия състав. Заедно с периодиката за нуждите на армията се печатат различни учебни пособия. Излизат и първите самостоятелни научни изследвания с военна тематика. Техни автори са бъдещите военни министри Никола Иванов, Иван Фичев и Калин Найденов, по-сетнешните генерали Атанас Назлъмов и Нягул Цветков, един от първите автори на военноисторически четива у нас капитан Никола Радев, известният специалист по минно-подривно дело капитан Стоян Величков.

Развитието на българската войска в края на ХІХ в. е изключително динамично и съответства на бурния напредък на страната. Но следосвобожденската ни история свидетелства, че освен за изпълнението на задачи, свързани с отбраната на отечеството и неговата национална програма, армията е използвана и за решаването на вътрешнополитически задачи.

През 1886 г., година след блестящото реализиране на външните си функции в Съединението и Сръбско-българската война, тя е въвлечена в извършването на преврат срещу държавния глава. Целта на съзаклятниците, сред които майор Петър Груев, капитан Радко Димитриев, ротмистър Анастас Бендерев и др., е свалянето на княз Александър І Батенберг, който според тях водел противоруска политика. В начинанието си детронаторите са подкрепени от 2-ри пехотен струмски полк, от крепостната артилерия в София, от Военното училище. Въпреки успешното сваляне на княза от българския трон на 9 август 1886 г. няколко дни по-късно в резултат на организирания от председателя на Народното събрание Ст. Стамболов контрапреврат държавният глава е възстановен на престола.

Независимо от това разединението сред офицерския корпус довежда до “офицерските бунтове” на русофилите и до техния разгром. Офицерите Олимпий Панов, Атанас Узунов, Димитър Филов и Тома Кърджиев са разстреляни. Други, за да се спасят, емигрират. Така армията е използвана за изпълнение на вътрешнополитически функции, а съпротивата на русофилите е смазана. Политическата стабилност на страната е гарантирана.

Започналият след Сръбско-българската война процес на модернизиране на българската армия води до засилване на боеспособността и боеготовността й. Организацията й се издига на по-високо равнище и става по-стройна и по-съвършена, въоръжението и бойната й техника са в съответствие с най-новите научни постижения, а подготовката и обучението на личния й състав се извършват в съответствие с най-новите достижения на военното изкуство, военната теория и практика. Положени са основите на масова модерна армия и се създават условия за по-нататъшното й изграждане.