ВТОРА БАЛКАНСКА ВОЙНА (1913 г.)  

Със сключването на Лондонския мир на 17 май 1913 г. идва краят на Първата балканска война. Османската империя отстъпва на съюзниците територията на запад от линията Мидия–Енос. Разделянето на тези земи между победителите става ябълка на раздора и повод за война помежду им. Издигнатият от българското правителство принцип на справедливо разпределение според народностния състав на освободените райони и съразмерността на дадените във войната с империята жертви не се приема в Белград и Атина. Те държат на древното правило на завоевателите – “докъдето е стъпил войнишкият крак” – и това не предвещава нищо добро.

Предпоставките за подобно развитие на събитията са заложени още при създаването на Балканския съюз през 1912 г. Той се сключва с двустранни договори, поради което партньорите на България запазват свобода за действие. При споразумението със Сърбия се възприема принципът на “възможното разделяне” на Македония с бъдещ арбитраж на руския император. Не са решени предварително въпросите с териториалните придобивки и в договора с Гърция.

Българското политическо и военно ръководство допускат и друга съществена грешка, като не осигуряват във военно отношение териториалните си стремежи. Основните сили на нашата армия действат в Източна Тракия, а в Македония е изпратена само една дивизия. Така в края на Първата балканска война голяма част от населените с българи територии се оказват окупирани от сръбски и гръцки войски. Това увеличава апетита им и Сърбия претендира да присъедини и предоставяната на България по договора от 1912 г. “безспорна зона” – земите на изток от линията Крива паланка – Охридското езеро. Гърция иска Южна и Югоизточна Македония и Западна Тракия.

Великите сили не съдействат за разрешаване на спора между балканските държави. Руският император не изпълнява ролята си на арбитър, а останалите големи държави търсят преди всичко противопоставянето между бившите съюзници. Оформените вече в Европа военни групировки (Антантата и Тройният съюз) се стремят да използват за свои цели създалата се на Балканите обстановка, с което допълнително я изострят.

Още не е изсъхнало мастилото на положените в Лондон подписи, когато Сърбия и Гърция сключват в Атина договор, насочен изцяло срещу България. Освен че разпределят помежду си по-голямата част от Македония, двете държави имат готовност за съвместни действия срещу българската армия. За тази цел те разработват военна конвенция и общ план на операциите.

Назряващият конфликт между бившите съюзници принуждава българското командване да помисли своевременно за подготовката. Вземат се мерки за попълване на загубите от предишната война: използва се набор 1913 г., който преминава няколкомесечна подготовка; мобилизират се шест набора от новоосвободените земи; след проведена анкета се привличат от болните и ранените онези, които могат да участват в новата война; мобилизират се опълченци и отлаганите дотогава от военна служба. Всички тези попълнения обаче не са с високи качествени показатели. От тях се формират две пехотни дивизии и четири бригади. Въпреки това числеността на Действащата армия намалява с около 100 хиляди в сравнение с предишната война.

Своевременно започва и съсредоточаването на войските, което се извършва на два етапа. Първият е във времето след овладяването на Одринската крепост докъм средата на май, когато от Източна Тракия се прегрупират и съсредоточават срещу гръцките войски три съединения и отделни части, поети от командването на Втора армия. Другият започва веднага след подписването на Лондонския мир и продължава до започването на войната. Тогава от Чаталджа и Булаир българските войски се прегрупират към Западния театър на военните действия. За това се използват наличните железопътни линии и морските пътища в Бяло и Черно море. За превозване на частите и съединенията по море от Дедеагач до Кавала и от Мидия до Варна освен корабите на Българското параходно дружество са наети и чуждестранни – австрийски, германски, руски и др.

Към средата на юни българската армия е развърната на новия театър на военните действия. Втора армия начело с досегашния си командващ генерал-лейтенант Никола Иванов е в състав от две пехотни дивизии и три бригади. Тя е насочена срещу гръцките войски и заема рубежа Струмица–Дойран–Негован–Правища–крайбрежието на Бяло море.

Най-голяма по състав е Четвърта армия на генерал-майор Стилиян Ковачев – три пехотни дивизии, Македоно-одринското опълчение и три отделни бригади. Тя е развърната по направлението Царево село–Велес и заема линията Злетово–Щип–Шопур.

На Кюстендилско–скопското оперативно направление е съсредоточена новосъздадената Пета армия, поверена на генерал-майор Стефан Тошев. Тя има в състава си две пехотни дивизии и една бригада и заема района около Кюстендил.

Трета армия, разположена при Цариброд и Божурище прегражда Софийско-нишкото оперативно направление. Тя отново е под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев и включва две пехотни дивизии (включително и новосъздадената 13-а дивизия) и една бригада.

В Северозападна България в района на Белоградчик – Чупрене е развърната Първа армия на генерал-лейтенант Васил Кутинчев. Тя има в своя състав две пехотни дивизии и една самостоятелна бригада.

Така проведеното съсредоточаване на армията по всички направления от беломорския бряг до р. Дунав води до кордонно стратегическо развръщане. Нарушава се един от основните принципи на военното изкуство – за съсредоточаването на силите и средствата. Това се отразява неблагоприятно в последвалите военни действия.

Непосредствено срещу българската армия се развръщат въоръжените сили на Гърция и Сърбия. Осем гръцки дивизии заемат рубежа Орфански залив–Нигрита–Лагадина–Карасули. Основната им задача е да удържат окупираните земи и преди всичко района на Солун. Нещо повече, създадената групировка дава възможност за настъпление по долината на р. Струма с много големи изгледи за успех.

Сръбската армия, която включва единадесет дивизии, е развърната по всички водещи към България оперативни направления. Основните й сили са в Македония, което показва готовност за удържане на окупираните в предишната война територии. Още през май всички заповеди, разпореждания и манифестът за война с България са подготвени. Остава да се попълни само датата за тяхното обявяване.

В основата на разработения общ план за действие на двете армии заляга идеята да се изчакат българските войски да нападнат първи. По този начин се обезсилва арбитражът на руския император, а България се превръща в агресор. При всички варианти се предвижда пренасяне на военните действия на българска територия. Основания за такова планиране дава общото превъзходство, което имат сръбските и гръцките войски над българската армия.

Не секват амбициите и на Румъния, които също са насочени към България. Тя не се задоволява с дадения й район на Силистра, а претендира за цяла Южна Добруджа. Румънските искания са съпроводени с прегрупиране на въоръжените сили към границата с България. Дунавската армия в състав от четири корпуса се развръща по левия бряг на р. Дунав от Бекет до Турну Мъгуреле. Отделен корпус се съсредоточава в Добруджа.

Османската империя също продължава да е заплаха за България. Макар и подписала Лондонския мир, тя не престава да се стреми към отхвърляне на част от неговите клаузи и преди всичко на тези за границата й с България. При изострящата се обстановка между бившите съюзници Турция спира демобилизацията на своята армия и се подготвя да използва благоприятния момент и да си възвърне Източна Тракия.

Българската дипломация не успява да спечели за своята кауза нито една държава – малка или голяма, близка или по-далечна. Страната ни се оказва в центъра на апетитите на всички съседи. Очертава се потенциалната опасност армията да воюва срещу противникова групировка от над 1 250 000 души. Това прави изключително неблагоприятното за нас общо съотношение в жива сила – 1 към 2,5.

При оценката на възможностите трябва да се има предвид и състоянието на войските. Сръбските и гръцките са отпочинали и добре попълнени. Повече от половин година те не са водили активни бойни действия. Да не говорим за състоянието на румънската армия, която не участва в първата война. За разлика от тях българските войски не са прекъсвали активните си действия. След завършване на сраженията в Източна Тракия те извършват огромно прегрупиране. То става с неоправдана бързина, поради което войските пристигат в районите си без обозите и търпят големи материални лишения. Тенденцията е те да нарастват поради цялостното намаляване на селскостопанското и промишленото производство в резултат на войната с Турция.

Като цяло българската армия се оказва недостатъчно попълнена и снабдена. По щат не достигат близо 7600 офицери, над 154 000 подофицери и войници и 104 000 пушки. За обличането на войската са необходими още 100 000 куртки, 350 000 панталона, 100 000 чифта ботуши, 350 000 чифта цървули и др. Въпреки лятото и настъпилите горещини голяма част от войниците още са със зимна униформа. Това затруднява големите преходи в хода на съсредоточаването и допринася за разстройването на дисциплината. Гласуваният от Народното събрание извънреден кредит от 50 млн. лв. съвсем не е достатъчен за набавянето на необходимите количества оръжие, снаряжение, медикаменти, облекло, прехрана и други.

Напрегнати са дните и нощите през първата половина на юни 1913 г. Предстои да се вземат решения, съдбоносни за десетилетия напред. За това са необходими самообладание и предпазливост, решителност и прозорливост – качества, които никой от българските държавници не притежава вкупом. Фердинанд и правителството на Стоян Данев не са готови на компромиси. Главното командване отхвърля всякакви отстъпки и предпочита “война на всяка цена”. Разумът говори за търпеливо изчакване, но надделяват яростта, нетърпението и сляпата вяра в тържеството на справедливостта. По нареждане на царя и без знанието на правителството генерал Савов заповядва на българската войска на 17 юни да премине в настъпление. На следващия ден, под натиск пък на правителството, Главното командване заповядва да се прекратят бойните действия. Вече е късно – противниците са получили очаквания повод и военната машина е задействана.

Създадените групировки и амбициите на противниците предопределят воденето на най-активни действия в тази война във Вардарска Македония и по долината на р. Струма. Поради противоречивите заповеди на Главното командване и относителната пасивност на противника Първа, Трета и Пета армия действат епизодично и несъгласувано. Така Първа армия овладява първоначално Княжевац, но по заповед на Главното командване се оттегля на изходните си позиции. Това позволява на противника да се активизира, да превземе Белоградчик и да достигне Видин. И този път, както през 1885 г., сърбите не могат да пробият отбраната на Видинската крепост и да проникнат в града.

Четвърта армия води продължителни и с променлив успех бойни действия по Горноджумайско-велешкото оперативно направление. От 17 до 21 юни тя активно противодейства на сръбските Първа и Трета армия, като не само удържа своите позиции, но успява на отделни направления да се вклини на противникова територия. Поради общата неблагоприятна обстановка (оттеглянето на действащата на юг Втора армия и недостатъчната активност на съседите от север) Четвърта армия е принудена да се оттегли в дълбочина и да заеме Калиманската позиция.

През тези дни генерал Ковачев, който едновременно е и министър на войната в кабинета на д-р Данев, се обявява категорично за прекратяване на войната и намеса на великите сили. Монархът реагира гневно и назначава за командващ на Четвърта армия дотогавашният началник на главното тилово управление генерал майор Вичо Диков. По същото време за помощник- главнокомандващ е назначен дотогавашният командващ на Трета армия генерал-лейтенант Радко Димитриев. Освободеният Михаил Савов поема командването на обединените Четвърта и Пета армия.

Решителното настъпление на сръбските войски срещу Четвърта армия започва на 5 юли. Черногорската дивизия нанася главен удар срещу Баньо чука, която прегражда подстъпа към шосето Кочани–Царево село. Височината се отбранява от 31-ви пехотен полк, усилен с по една дружина от 8-и и 21-ви пехотен полк. Разразилата се лятна буря позволява на противника да заеме изходна позиция за настъпление. В това време бойците от отбраната напускат окопите и се понасят във вихрена контраатака. Противникът приема удара и тук се разразява най-жестокият и кръвопролитен бой в тази война. Черногорци не издържат на щиковия удар и започват безредно оттегляне към Брегалница. Придошлите мътни води на реката поглъщат голяма част от оцелелите бойци. Черногорската дивизия престава да съществува като бойна единица.

Цели пет денонощия не стихват боевете на четвъртоармейци. Масивът Повиен, Калиманци, Баньо чука и Биязтепе очертават техният героичен път. Не помагат на противника и настъпващите от юг две гръцки дивизии. Армията удържа своя рубеж, с което съдейства на отбраняващата се отляво Втора армия и подпомага готвеното контранастъпление.

Ожесточени и динамични сражения водят войските на Втора армия. Те са развърнати в полоса от над 100 км, а срещу тях действат осем гръцки дивизии. Това позволява на противника да премине в настъпление. След редица последователни сражения при Кукуш, Калиново, Дойран и Лахна гръцките войски навлизат в долината на р. Струма и овладяват Рупелското дефиле. Оттук настъплението им се развива в дълбочина. След няколкодневни боеве те овладяват Кресненското дефиле и към 11 юли излизат в Горноджумайското поле. С това отбранителните действия на Втора армия завършват.

Още в хода на оттеглянето на Втора армия Главното командване замисля да проведе контранастъпление срещу нахлулите на наша територия гръцки войски. Това се оказва възможно от създалата се в района обстановка, а в същото време е и задължително, за да се ускори приключването на войната. Планът предвижда да се ангажира противникът по фронта и с два флангови удара да се обкръжат и унищожат неговите съединения. За целта се създават три ударни групировки. Настъплението започва на 14 юли и се развива успешно. Гръцкото командване схваща критичното положение, в което изпада неговата армия, и през нощта на 17 срещу 18 юли настоява да се сключи примирие. Това спасява от пълен разгром гръцките войски в Кресненското дефиле.

От тежкото положение на България се възползват Румъния и Турция. На 1 юли румънската армия нахлува в пределите на нашата страна. Въпреки декларираната готовност от българското правителство да отстъпи територията до линията Тутракан–Добрич–Балчик румънските войски не спират военните действия. Без да срещнат сериозна съпротива, отделни техни части стигат до Петроханския проход, Златица, Пирдоп, Добрич и Варна. В същото време и 250-хилядна турска армия навлиза в Източна Тракия. Малобройният Южен отряд не е в състояние да й окаже сериозна съпротива. За две седмици турските войски излизат на старата граница.

Тежкото положение на България предизвиква политическа криза, която на 4 юли довежда на власт правителството на Васил Радославов. През следващите дни се предприемат стъпки за спиране на военните действия и провеждане на преговори. На 17 юли в Букурещ започва заседанията си специална конференция с участието на представители на Румъния, Сърбия, Гърция, Черна гора и България. Нейната работа е ускорена от неблагоприятните за гръцката армия събития в Кресненското дефиле. На 18 юли е подписано примирието, а десет дни по-късно – и мирният договор. По-късно започват преговори между България и Турция, които завършват със сключения на 18 септември в Цариград мирен договор.

ПРИДОБИВКИ СЛЕД БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ

НЕДОСТИГ В БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ

Така приключва Втората балканска война. Тя струва нови, неоправдани жертви на българската армия. Нейните загуби достигат 93 000, като само броят на убитите е около 33 000 души. Съвкупно общите загуби на противника са около 80 000 души.

Букурещкият и Цариградският договор правят рекапитулация на двете балкански войни. Тя е катастрофална за България. Страната, която полага максимум усилия и понася най-много загуби, получава най-малко. Гърция разширява територията си с 55 000 кв.км и 1 800 000 население. Сърбия завзема 39 000 кв.км земя и 1 500 000 население, а Черна гора – 11 000 кв.км земя и 350 000 население. Румъния заграбва Южна Добруджа, а Турция си възвръща загубената в Първата балканска война Източна Тракия.

България получава значително по-малко разширение – едва 23 187 кв.км. земя с около 400 000 души население. За тяхното освобождение загиват в двете войни 63 000 души. Свободата на всеки шест братя и сестри е извоювана със смъртта на един воин. Нима има по-голяма саможертва и по-висока цена за освобождението на поробените българи и земи и тяхното обединение. Въпреки това извън пределите на страната, в Македония, Одринска Тракия и Южна Добруджа, остават над 1,5 милиона българи. Подгонени от наложения терор, стотици хиляди от тях ще поемат трудния път на бежанци, но свободни хора в пределите на Майка България.

Двете войни полагат трайната основа на несправедливо териториално статукво и утвърждават Балканите като барутния погреб на Европа. Прокламираното равновесие на полуострова не се получава и това се оказва ако не причина, поне повод за разпалването на друга, по-голяма война. Великите сили избягват преждевременното усложняване през лятото на 1913, но година по-късно се хвърлят в световния конфликт. Както отбелязват изследователите, фитилът на бомбата в Сараево е запален с огън от главня, изровена от тлеещото огнище на Втората балканска война.