ЛЕКЦИЯ на Министъра на отбраната г-н Веселин Близнаков при откриването на новата академична учебна година във Военна академия „Георги С. Раковски” на 03.09.2007 г.

"ГЛОБАЛНИЯТ СВЯТ И НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ:
РИСКОВЕ, ШАНСОВЕ, ОТГОВОРНОСТИ"

Да се говори за рисковете в съвременния свят пред компетентна аудитория само по себе си е рисковано. Темата изглежда хлъзгава, ако се погледне в дълбочина. И банализирана, ако се плъзнем по повърхността й. В същото време нейната фундаменталност е предизвикателство, което налага да се приемат рисковете.

Темата

Общественото мнение в България формира различни гледни точки за обхвата и същността на националната сигурност. За съжаление, част от тях почиват на предубеждения и заблуди и създават основата на неточни представи за действителната роля и задачи на Министерството на отбраната.

Нека споменем най-разпространените илюзорни фигури. Бих ги нарекъл митове, ако самото понятие не беше митологизирано от свръхупотреба през последните години.

• Фигура „Митът за безвъпросна даденост”. „Ние сме вече пълноправен член на НАТО и Европейския съюз. Принадлежим към най-могъщия военнополитически блок и най-развития икономически и политически съюз в света. Това автоматично ни осигурява спокойствие и сигурност. Кой може да ни нападне?”
• Фигура „Митът за малкия”. „Ние сме малка страна. Не бива да надценяваме възможностите си. В голямата политика диктуват големите. Нито сме в състояние, нито имаме полза да решаваме световните проблеми. Нашата задача е да се оправим в собствения си двор. Защо да се пъхаме между шамарите?”
• Фигура „Митът за излишния”. „Ние участваме с мисии в някои от най-горещите точки на света. Съществуващите конфликти са толкова мащабни и дълбоки, че дори свръхсилите години наред не могат да им намерят приемливо разрешение. А какво остава за нас? Нашето участие и без това е фиктивно и няма как да наклони везните. Защо тогава да рискуваме живота на нашите момчета?”

Подобни позиции могат да се чуят по радиото и телевизията, във вестниците, в изказванията на някои политици, в разговори по улицата и кафенетата. Ако трябва да им се намери общ знаменател, той ще бъде философия на бягството от отговорност. Философия на пасивността, подсилена и от характерна българска нагласа „да не се минем”. Ако има огън, друг да извади кестените, ние ще наблюдаваме отстрани и ще коментираме.

Не е чудно, че в такъв социално-психологически контекст успешното и ползотворно сътрудничество със САЩ или общите действия в рамките на НАТО се представят понякога като политически слугинаж. Дълго обмисляни и стратегически обосновани ходове като участия във военни мисии се интерпретират като резултат от личните хрумвания на един или друг министър. Защитата на провежданата политика на сигурност, предприемана от водещ държавник, става повод за досадно ровене в биографията му. В отстояването на националните интереси в сферата на въоръжените сили често се привижда дрънкане на чужди пари. Реформирането на армията в съответствие с новите условия се определя от някои като национално предателство. Или, както се казва, хартията търпи всичко. Сега може да се добави: и ефирът също. *

(* Докъде може да се стигне, показва фейлетон, публикуван преди няколко дни в столичен всекидневник (в. „Сега”, 25 август 2007). Операциите на българската армия (иронично означена като ХБА – „храбрата българска армия”) са хронологично съпоставени със създаването на Общата теория на относителността от А. Айнщайн, за да проличи колко ефимерни са военните победи и колко дълговечна е науката. За да се стигне до провокативното заключение: „ХБА пак марширува по света”. Имам достатъчно основание да се идентифицирам с науката. Но съм длъжен да кажа изрично: сравнението е абсолютно некоректно. От военните подвизи остават не само гробове и музейни експонати. Те са вградени в националната съдба и в националната историческа памет. )

Могат да се изредят много примери за нагласи, които звучат популистки примамливо и същевременно са напълно непригодни за подход към съвременните реалности. Темата, която предлагам на вашето внимание, дава възможност да се проникне във фундаменталната връзка между глобалното развитие и собствените ни проблеми, да се осмисли най-важното:

В условията на ХХІ век не може да има национална сигурност без висока степен на регионална и глобална сигурност. Нашата национална сигурност се реализира чрез приноса ни към регионалната и глобалната сигурност.

Когато говорим за глобална сигурност обаче, трябва да кажем какво представлява глобалният свят.

Глобалният свят

Глобализацията е ключово понятие, което използваме, за да опишем случващото се през последните десетилетия. Това понятие фиксира интеграционните връзки в световното пространство. Всъщност променя се целият пространствено-времеви континиум, в който живее съвременният човек.

Свидетели сме на мощно ускорение на обществените процеси, на социалната динамика и преобразувания навсякъде по света. Границите във всеки смисъл на думата стават относителни – не само като бариери между държавите, но и като бариери на действието, на комуникацията, на решенията, на ефектите от тях. Миграционните движения се засилват и преобръщат представите ни за мобилност и за „местно” население. Взаимни зависимости характеризират практически всеки елемент от поведението на държавите и на човешките общности и функционирането на икономиките и културите. Това е свят на глобални проблеми, който, трябва да признаем, носи рисковете на неизвестното. Подобен свят /глобален свят/ досега не е имало. Не можем да ползваме аналогии от други исторически епохи и от друг цивилизационен опит. Движим се по съвсем нови пътища, без познатите ориентири и без успокояващата маркировка на утъпканите маршрути от миналото.

Ще ви предложа един мисловен експеримент. Нека се върнем със сто години назад.

През 1907 никой не е могъл да си представи, че Берлин ще бъде разсечен на Източен и Западен, че – нещо повече – светът ще бъде разделен почти половин век на два лагера. През 1907 именно протича осезаем и интензивен процес, който интегрира световното икономическо и политическо пространство. Икономическият център вече е пренесен на другата страна на Атлантика, пренесен е от Европа в САЩ. В Далечния Изток Япония току що е заявила своето излизане на световната сцена с разгрома на руския флот при Цушима. От наблюдателния пункт на 1907 не могат да се уловят драматичните перипетии, но финалът на ХХ век е логичен. Известните футуролози Алвин и Хайди Тофлър са прави, когато настояват в своята последна книга /„Революционното богатство”/,

че днес е по-точно да се говори за реглобализация, за възстановяване на прекъсната тенденция.

Можем да се върнем още сто години назад и тук ни очаква изненада: логиката е не само още по-подчертана, но и сякаш провидяна. През 1807 Наполеон завършва победоносна война срещу Прусия и Русия с Тилзитския мир. В същата година излиза една прочута книга – „Феноменологията на духа” на философа Хегел. Именно от тази книга в нашата съвременност американският учен Фукуяма ще вземе идеята за „края на историята”. Наистина, двеста години след падането на Бастилията падна и Берлинската стена. Идеята за правата на човека най-после получи признание от всички страни в Европа. И в света. Либерализмът триумфира. Изглежда, че парадигмата, която е прозрял Хегел, е доказана и, каквото и да се случи по-нататък, ще бъде в нейните граници. В този смисъл историята е завършена. Но... по-късно Фукуяма сам коригира своята теза и навлезе в принципно новата проблематика на „нашето постчовешко бъдеще”.

Новият свят, уважаеми господа, не се изгражда по предварително направени проекти. Той е натоварен с напрежението на сложни, нееднозначни, преплитащи се процеси. Сблъсъците и противоречията са естествен спътник на живота ни в новата ситуация. Нейната комплицираност отхвърля всички очаквания за безконфликтно развитие. От локалните изблици на социално напрежение до мащабните цивилизационни сблъсъци се разкрива картина, в която конфликтът е по-скоро правило, отколкото изключение. Идеализираните представи могат само да ни наведат на погрешни изводи. Възторгът от ярките технически постижения не бива да измества погледа от многообразния релеф на цялата картина.

Фигурите в глобалния свят са твърде различни. Ученият, който създава ново знание. Инженерът от Силиконовата долина, който патентова технологично нововъведение. Китайският селянин, чиято консумация става част от глобалния продоволствен баланс. Бразилският фермер, който изсича горите в Амазония и оказва своето микроскопично, но реално влияние върху световните климатични промени. Обикновеният жител на африканско село, заплашен от болести, които впоследствие се превръщат в бич за западната цивилизация. Ислямският фундаменталист, който използва модерната глобална мрежа, вдъхновен от някакви средновековни представи.

Самото движение, и особено неговото ускоряване, създават несигурност. Никога дългосрочната перспектива не е била уравнение с толкова неизвестни. Не разполагаме с таблици, от които могат да се извлекат готови решения.

Глобалният свят е сякаш свят от светове. Някой може да припомни, че същото се е казвало за двуполюсния свят от времето на Студената война, когато двата лагера, социалистическият и капиталистическият, изправени един срещу друг, са имали свои порядки, свой начин на живот, свои ценности, свои отношения. Но разликата с днешния ден е съществена. Студената война бележи конфликта на пространствено ситуирани взаимоизключващи се светове, всеки от които се стреми да наложи като универсални своите правила. Глобалният свят всъщност е означението на един незавършен и постоянно протичащ процес, наситен с динамика и с липсата на системност. По-точно е да се каже, че това е глобализиращ се свят, в който се коват нови правила. В него си съжителстват различни исторически епохи, често в рамките на един регион, дори на една държава. В него проявяват социалните си специфики аграрни светове, в които земята и животните са единственият източник не просто на препитание, но и на житейски смисъл и ценностни координати. В него продължават да се разрастват индустриални светове, обхващащи суровинния ресурс и технологичната база на земното кълбо в нови и нови системи от производства и от професионални и междуличностни отношения. В него навлизат все по-решително информационни светове, изменящи до неузнаваемост представите ни за обществата и за социалните ни връзки.

Националната сигурност не може да се обмисля и да се осъществява стратегически, ако не отчита тази множественост и ако не се вписва в трансформиращите се параметри на глобалния свят. Настъпва всъщност геополитическа промяна.

Какво е това геополитическа промяна?

В своите мемоари Чърчил проницателно отбелязва, че Първата световна война е завършила не с реален мир, а само с временно примирие. Казвам „проницателно”, защото Чърчил е видял това не в 1939, а още преди да изсъхне мастилото от подписите под Версайския договор. Подобна оценка – с необходимите уговорки – може да се направи и в 1945. Мирът, постигнат през 1919 и 1945, се оказва начало на ново противостоене, импулс за нова война в първия случай и продължение на войната с други средства – във втория. За 75 години, от 1914 до 1989, светът преживя три войни – две „горещи” (и то колко горещи!) и една „студена”. В центъра и на трите войни е Европа.

Първата световна война влиза в българското съзнание като „Европейската война”. Така е наричана и от политиците, и от вестниците, и от обикновените хора. Така присъства и на страниците на художествената литература от следвоенното десетилетие. И инициативата, и основните участници, и военните цели са локализирани в стария континент. Бойните полета са предимно в Европа. Жертвите в мнозинството си са европейци.

Втората световна война е много по-мащабна. Но и тя започва в Европа. Тук са основните фронтове, тук са най-много войнишки гробове, тук са милионите цивилни жертви. Непосредствена и най-важна последица от войната беше разделението на Европа. Студената война противопостави глобални суперсили. Но именно в Европа двата военни блока бяха директно изправени един срещу друг. Не случайно Берлинската стена стана символ на Студената война.

Събарянето на стената също е символ.

Европа вече не е поле на глобалната конфронтация на свръхсилите. Европа престава да бъде основно огнище на военни конфликти, престава да бъде детонатор на световни пожари. Тъкмо обратното, Европа става първостепенен миротворчески фактор. Започва да осъществява мироналагащи и мироподдържащи функции. Пред континента се разкриват наистина уникални в исторически план възможности за мирно развитие и просперитет.

Промяната изисква и предефиниране на понятието за сигурност. В миналото неговият основен смисъл беше да се гарантира териториалната цялост и суверенитета на страната. Системите за сигурност са концентрирани в системите на националната отбрана. И личният състав, и въоръжението, и организацията са подчинени на цялостния замисъл да се защитават границите на съответната страна. От кого? От кого да се защитават? Разбира се, преди всичко от съседите. При това, колкото по-голяма е етническата близост и наличието на региони със смесено население, толкова повече бяха поводите за безпокойство и мотивите за агресия. С напредването на европейската и евроатлантическата интеграция отношенията между съседните държави започват радикално да се променят. Кооперирането в различни инициативи излиза на преден план. Създават се географски региони на наддържавен принцип. В рамките на НАТО постепенно се формира и своеобразно „разделение на труда”, специализиращо отделните страни-членки в дадени направления на сигурността. Пазенето едни от други става отживелица. Френско-германското противостоене разтърсва континента през целия ХІХ и първата половина на ХХ век. В новия политически дизайн френско-германското разбирателство става фундамент на европейската интеграция. В началото на ХХІ век и най-развинтеното въображение не би могло да си представи защо френски военни части трябва да охраняват германската граница, или обратно. С края на Студената война, с конституирането на Европейския съюз като политическа организация и откриването му за разширение на Изток преоценката се универсализира.

Българският случай налага осъзнаването на тези реалности. След Освобождението ние сме водили редица войни – Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна, Втората световна. Те са неотменим повод за гордост, висш източник на българската бойна слава, ярък пример за храбростта, героизма и беззаветната преданост на българския войник към националния идеал, към род и родина. Националният ни пантеон е изпълнен с имената на хилядите, загинали в името на България. Ние изграждаме достойнството си на нация на здравите основи, положени от тях /загиналите/. Признателността на поколенията не бива да подлежи на никакво съмнение и да служи за дребни политически спекулации.

Същевременно трябва да си дадем сметка, че историческият момент сега е друг. Абсурдно е да очакваме удар от сърбите в гръб, както през 1885, или изправяне на цялата турска армия срещу нас, както през 1912; или румънски разезди в Плевен и в Искърското дефиле, както през 1913, или български войски в Букурещ, както през 1916, или наши окупационни подразделения на остров Тасос, както през 1941; или надвиснала военна операция на турски или гръцки войски, както през десетилетията след 1945. Днес нито една от съседните на България държави не ни застрашава с армията си. Ето защо организацията на нашите въоръжени сили и национална ни отбрана трябва да бъде съобразена с новите условия, да отчита намаляващото влияние на териториалните фактори и да преодолява наслоените с времето стереотипи на мислене, съзиращи фронтове там, където отдавна вече ги няма.

В контекста на казаното дотук не можем да не споменем и за регионалните конфликти:

Има ли ги? Как ни влияят те?

Имат ли значение за глобалната сигурност?

Опасността от глобален сблъсък, способен да увлече човечеството в гибелна Трета световна война, загуби актуалност. В същото време продължават да тлеят – и да припламват – локални и регионални конфликти, които отнемат човешки животи, съсипват икономиката и културата и често застрашават да се разпространят навън.

В различни точки на планетата расте напрежението. Далеч не всички са обект на внимание на нашата общественост. Колцина българи знаят къде е Дарфур и защо там се лее кръв? А загиналите там са стотици хиляди. Продължават противопоставянията на етническа и верска основа. Късат се крехките нишки на съвместния живот. Целият регион на Близкия Изток е достатъчно известен пример. В някои бивши съветски републики сепаратистките тенденции набират сила и настройват едни срещу други отделните общности. Тук, на Балканите, умиротворяването на Босна все още не е донесло необходимото стабилизиране на политическата система и укрепването на гражданските институции. Предстоящото определяне на окончателния статут на Косово може отново да изведе на преден план проблемите на мултикултурното съжителство и етническия мир. Ние не живеем в оранжерия. Всичко, което се случва около нас, не може да не ни засяга. Сигурността на нашия двор е постижима само когато бъде гарантирана и в другите дворове.

Има и още едно обстоятелство, което не бива да се подценява. Част от тези конфликти имат значение не само в контекста на региона, в който се разгарят. Те са елементи от глобален проблем. Международният тероризъм в годините след 11 септември 2001 се превърна в заплаха за световния ред, за регионалната и глобалната сигурност. Няма страни, които са застраховани срещу терористична опасност. Пряката връзка на терористичните формирования с най-взривоопасните райони на Земята е доказана. Нека припомним, че дейността на мрежата „Ал Кайда” се разгръща именно от Близкия и Средния Изток и оттам поема към всички други посоки. Тероризмът застрашава цялото човечество. Ето защо той е общ проблем за всички, за всяка отделна държава и нейните граждани, независимо от местата, в които води до нещастия и ужас – Ню Йорк, Мадрид, Беслан, Лондон... Ще припомня, че в Мадрид загинаха и българи.

Регионалните конфликти ясно демонстрират, че предизвикателствата за националната сигурност са преди всичко извън границите на страната, извън обсега на нашето законодателство и извън пространството на маневриране на нашата армия. Отговор на предизвикателствата са новите военни мисии и новите военни инструменти.

Нови военни мисии. Изпращането на български контингенти зад граница не се подчинява на традиционната логика на въоръженото присъствие в чужбина. Задача на военните мисии не е да овладяват определени стратегически места и да пренасят войната на територията на противника. Те не са носител на война, а са гарант на мира. Тяхната организация и цели са съзвучни с новите функции, които поемат националните армии. Вече не отбраната и нападението, а поддържането на реда и укрепването на мира са в центъра на военните задължения.

Нови военни инструменти. Светът от латентно или открито враждуващи държави, познат от миналото, е на път да премине в историята. Все още има отделни държави – Иран, Северна Корея, чиято политика буди сериозни и основателни безпокойства. Но ако говорим за тенденция, на която трябва да разчитаме и която трябва да подкрепим, това е сътрудничеството на страните в името на общи цели. Тенденция, която все повече се превръща в закономерност. Усилията за съхраняване на стабилността и сигурността надхвърлят тясноразбрания национален интерес и стават израз на функционирането на една нова световна общност. Настъпва интернационализация на силите, участващи в операции по решаването на регионални конфликти. Появяват се и се утвърждават като присъствие и ефективност различни инструменти на такова коопериране. Мисии се провеждат под егидата на ООН и на НАТО. Все повече доказва себе си като фактор на сигурността Европейският съюз. Формират се т.нар. „коалиции на желаещите” при деликатни конфликтни ситуации, разделящи позициите в съществуващите световни политически и военнополитически съюзи. Спецификата на отделния конфликт предполага и гъвкавия подход към избор на инструменти за разрешаването му.

България участва в съответствие с международно поетите си ангажименти, като се съобразява с възможностите си и с най-подходящите форми за реализация на своето участие.

Има ли социална промяна в контекста „армия – общество” и ако има, каква е тя?

След края на Първата световна война става нещо знаменателно: започва милитаризация на гражданския живот. Политически партии на крайната десница и крайната левица формират паравоенни организации. Дори миролюбивите австрийски социалдемократи създават бойни групи. И въпросът не е само в това, че се появяват черните или кафявите ризи на щурмовите отряди. Въпросът е, че обществото ги приема без достатъчно енергична съпротива.

След края на Студената война наблюдаваме точно обратния процес: демилитаризация на обществото. В Европа последният военен режим – на генерал Ярузелски, си отиде заедно с държавния социализъм. В Латинска Америка военните хунти бяха правило. Сега дори не са изключение. Но имам предвид не само резултата от демократизацията на Източна Европа и различни региони на света. Имам предвид и фундаменталните преобразования, свързани с навлизането в информационния век.

Новият глобален свят внася дълбоки промени в стила на живот. Свободата все повече се възприема и като право да бъдеш различен. Социолозите откриват в обществения живот задълбочаваща се тенденция към индивидуализация, към персонализация, която променя отношението между личността и групата. Социалното поведение все повече се плурализира.

Взаимоотношението армия – общество протича в нов контекст. Казармата добива друг смисъл, различен от онзи, с който традиционно я свързваме в модерната българска история. Тя вече не е социализационен модел. Не е задължителната школа по дисциплина и самоорганизация на младите мъже. Вече не е необходимо всеки мъж да минава през казарма. Същевременно военната служба престава да бъде мъжка привилегия. В армията започват да служат и жени. Преминаването от наборна към кадрова военна служба засяга не просто контингента от хора, ангажирани пряко със защитата на националната сигурност, но и начина, по който обществото ще разглежда проблемите на сигурността.

За период от 15 години армията съкрати в пъти личния си състав, редуцира военната техника, намали броя на обслужващия персонал, ограничи ползваните обекти. Много по-малка отпреди е общността от хора, професионално или по задължение занимаващи се с тази дейност. Това обаче не означава маргинализация на военните като социална група. Те имат своя престиж в българското общество. Проучванията редовно отчитат високото доверие, с което се ползва армията в сравнение с останалите институции. Задачата е това доверие да се пази, развива и надгражда.

Успешното осъществяване на задгранични мисии в международен план, и участието на армията в овладяването на последиците при бедствия и аварии, във вътрешен план, са две от формите, в които българските въоръжени сили могат да отговорят на предизвикателствата на социалната промяна и да доказват незаменимата си роля в осигуряването на една от най-важните за всяко общество гаранции – сигурността му: Сигурността на дома, сигурността на средата, сигурността на страната. Сигурността на човешкия живот.

Необходимо е да се осъзнаят две от сериозните следствия от промяната:

1.Армията губи пълния си монопол върху сферата на сигурността.

2.Растат организациите в неправителствения сектор, които се занимават с тези проблеми и предлагат квалифицирана експертиза и компетентни решения.

Появява се нова професионална група на специалисти по сигурност. Сътрудничеството с тях може да бъде само от полза за въоръжените сили. Приносът на гражданското общество към отбраната се допълва от гражданския принос на армията. Включването на войскови части при извънредни ситуации на бедствия и аварии (пример са гасенето на пожари или ограничаването на ефектите от наводнения) показва потенциала на армията да работи с други органи и институции, с различни социални общности, да докаже предимствата на високата организираност и себераздаването, присъщи на военнослужещия.

Какви са реформите в Европа от гледна точка на глобалните предизвикателства?

Присъединяването на България към Европейския съюз насочва вниманието ни към съществуващите тенденции и практики, обобщени в европейския опит за отговор на глобалните предизвикателства към сигурността. През последните години протичат реални промени във въоръжените сили на европейските страни. Можем условно да разграничим три етапа на промяната.

I етап: 1990-1995. Редуциране на бойната готовност. Падането на Берлинската стена и краят на междублоковото разделение отключват процеси на демилитаризация на европейското пространство. Обединяването на Германия и преустановяването на „студения сблъсък” между Съветския съюз и западните демокрации са ознаменувани от поредица многостранни споразумения по разоръжаване и намаляване на конвенционалните въоръжения. Съветските войски се изтеглят от Централна и Източна Европа. Настъпва значително съкращаване на армиите на европейските държави и на военните разходи като дял от бюджета. Дългосрочното мирно развитие се превръща в доминанта на европейското мислене в сферата на сигурността.

II етап: 1995-2000. Осмисляне на новите задачи пред европейската сигурност. Десетилетия наред дилемата на сигурността се схващаше радикално: или всеобща война, или всеобщ мир! Стратегическите планове на генералните щабове се подготвяха за мащабен световен конфликт, а в същото време дипломатите работеха за пълно и всеобщо разоръжаване. Оказа се, че има и трети вариант. За съжаление, предизвикателството дойде от Балканите. Войните в бивша Югославия започнаха неочаквано, набраха сила и добиха размах, който изключва незаинтересованото отношение на Европа. Европа обаче не знаеше как да реагира – нито в Словения, нито в Хърватска, и най-малко в най-тежкия случай – Босна и Херцеговина. Още не беше разработено ново виждане за овладяването и прекратяването на регионални конфликти. Нямаше политическо единомислие нито за подходящите форми на намеса, нито за инструментите. Трябва да се признае, че основната роля и в прекратяването на Босненската война, и в спирането на етническото прочистване в Косово изигра Вашингтон. Със закъснение Европа започна да прави своите първи стъпки в преоценката на новите обстоятелства, на потребността от нов тип мисии и нов тип институционални баланси. Това беше и времето, в което се зароди и доби организационна плътност идеята за формиране на Европейски въоръжени сили за бързо реагиране, за създаване на собствен европейски инструмент за регулиране на кризи и ситуации на нестабилност.

III етап: След 2000/01. Структурни реформи във въоръжените сили на европейските страни. Промените не са просто количествени, както след краха на Източния блок. Не става дума само за съкращаване на армиите, а за цялостната им трансформация. Идва краят на масовите наборни армии. С различна скорост се провежда професионализация на въоръжените сили. България е в крак с този процес и го приключва даже преди някои страни с по-дълъг атлантически стаж. Професионализацията е необходима с оглед на изискванията за гъвкавост на военния потенциал. На преден план излизат качества като мобилността на частите, постоянната готовност за дислокация и опериране, способността да се преформулират целите и да се търсят нови начини за действие, умението за координация и плътен синхрон с други съединения и други командвания. Дългосрочните мисии зад граница са най-добрата илюстрация на потребността от нови подходи. Може да се каже, че българските контингенти се справят отлично с поставените им задачи и неизменно получават високите оценки на чуждестранните партньори. Проявяваният от тях професионализъм трябва да се запази като марка на българските въоръжени сили, да бъде постоянно качество на приноса ни към глобалната сигурност.

Новият чип – чували ли сте за „Новият чип”?

Известни са думите на предишния министър-председател Симеон Сакскобургготски за необходимостта от смяна на чипа в мисленето на българина. Преди години, когато бяха изречени, срещнаха неразбиране и възражения. Сега може би нещата са по-ясни. България е член на Европейския съюз и европеизацията на страната има своите социално-психологически аспекти, засяга манталитета. Промяната в начина на мислене е належаща и това все по-силно се чувства. Тя е до голяма степен генерационно обусловена, преминава през смяната на поколенията. Ето защо не може да протече еднакво във всички възрастови групи. Най-лесно става при младите, които не са обременени от предишни стереотипи и са отворени към реалностите на глобалния свят. Най-трудно, разбира се, е при възрастните хора, за които динамиката на съвременния живот е прекалено интензивна.

Новото мислене диференцира не само поколенията, а и професионалните групи. На офицерите от Българската армия, повече от всички други, е необходимо авангардно мислене, съобразено с новите рискове и възможности на глобалната сигурност. Необходима е висока мотивация, която отговаря на променените условия. От българския офицер и войник се чака адекватно реагиране на предизвикателствата – не само в професионален и служебен план, но и в перспективата за развитие на самото общество. Трябва да се вземат решения в нестандартна обстановка. От тяхната правилност зависи както престижът на българската армия, така и приносът на държавата към глобалния мир.

Българският офицер има контакти не само в средите на въоръжените сили. Той общува и в гражданска среда. Оказва влияние върху нея, а не просто попива влиянието й, което може да бъде и демотивиращо. Българското общество постепенно започва да осмисля новата ситуация и да превъзмогва наслоени с годините и усилвани от медиите предразсъдъци. Но това е продължителен процес и ние трябва да сме готови за него. Нашата задача е да си вършим работата и да обясняваме това, което правим, за да получаваме подкрепата и разбирането на обществото.

Идва време, когато трябва да се осъзнае, че нашата национална сигурност не е затворена в отделените ни от съдбата и историята 111 000 кв.км. Както все по-често можем с една лична карта да обикаляме различни страни, да учим и да наблюдаваме многообразието на света, така не бива да има граници и за мисленето ни, за идеята, че сигурността може да бъде само обща, на всички.

Уважаеми дами и господа,

Големият европейски писател Хайнрих Хайне – евреин по произход, немец по гражданство и французин по дух – е отправил едно забележително предупреждение към французите 20 години преди Седан и 65 години преди Вердюн:

„... Когато на Олимп боговете празнуват, има една богиня, която стои някак встрани от общото веселие, в пълно бойно въоръжение.

Това е богинята на мъдростта...”

Къде другаде, ако не в една военна академия, може да се оцени въоръжената мъдрост?

Желая ви плодотворна и успешна учебна година.