ПСИХОЛОГИЧНИТЕ ТИПОВЕ ПО КАРЛ ЮНГ И СТРЕСЪТ

Антоанета Русинова-Христова, Георги Карастоянов

© Издателство Пропелер, София, 2000

ISBN 954 – 9669 – 41 - 6

СЪДЪРЖАНИЕ

Предговор

Увод

Първа част. Теоретичен обзор на проблема

1. Що е стрес?

2. Теорията на Лазарус за стреса и справянето с него

3. Теория за емоциите и структура на стресовия процес

3.1. Антседентни (предшестващи) променливи

3.1.1. Стрес и психологични типове

3.1.1.1.Психологичните типове по Юнг - модератор на стреса

3.1.1.2. История на възникването и теория на психологичните типове

3.1.1.3. Вътрешна динамика на типа и преживяване на стрес

3.1.2. Влияние на средата като антседентна променлива

3.2. Медиаторен процес

3.2.1. Оценъчен процес

3.2.2. Справяне със стреса

3.3. Ефекти от стреса

Втора част. Емпирично изследване на влиянието на
психологичните типове по Юнг върху преживяването на стрес.

1. Теоретичен модел

2. Цели и задачи на изследването

3. Хипотези

4. Методи на изследване

4.1 Определяне на индивидуалните предпочитания чрез МB TI

4.2 Въпросник за оценка на възприет стрес

4.3 Въпросник за предпочитани стратегии за справяне със стреса

4.4 Въпросник за тревожност

4.5 Въпросник за депресия

5. Извадка

6. Обработка на резултатите

7. Резултати и интерпретация

7.1. Психологичните типове и протичането на медиаторнитепроцеси при преживяване на стрес

7.1.2 Психологични типове и справяне със стреса

7.1.2.1. Психологични типове и използвани стратегии за справяне със стрес като относително постоянни характеристики

7.1.2.2. Психологични типове и използвани стратегии за справяне със стрес като ситуативен избор

7.2. Психологични типове и непосредствени и дълготрайни ефекти при преживяване на стрес

7.3. Влияние на нивото на възприет стрес върху стратегиите за справяне и ефектите от него

Обобщения и изводи

Резюме на английски език

Литература

За авторите:

П Р Е Д Г О В О Р

С публикуването на тази книга пред българския читател се представя нов подход в разбирането на проблема за стреса. Това, което го различава от другите подходи е съчетаването на две големи психологически теории - теорията за психологичните типове на Карл Юнг и теорията за емоциите на Ричард Лазарус. Юнг създава класическа парадигма в психологията, като разглежда човешката индивидуалност през призмата на системно организирана типология. Лазарус, от своя страна, развива една от най-комплексните гледни точки при изследване на стресовия процес. В настоящата монография се интегрират приносите на двамата класици на психологическата наука, като се анализират стреса и начините за справяне с него през фокуса на индивидуалните типологични предпочитания.

В съвременната психологическа практика, определянето на личностните типове се прилага като подход в индивидуалното и организационно консултиране. Методът, който се използва за тази цел операционализира индивидуалните различия и в предлаганото изследване. По този начин се осъществява пряка връзка между научно получените резултати и психологическата практика. Данните за стресовите реакции, като функция от индивидуалните предпочитания допринасят за обогатяване на знанията, с помощта на които се извършва консултационната дейност. В този смисъл книгата е насочена към читатели свързани с т. нар. “помагащи” професии, студенти по психология, както и към всички, които се интересуват от проблема за контрола и управлението на стресовия процес.

Съдържанието на монографията е подчинено на логиката на изследователския подход. Теоретичният модел е представен в първа част , където подробно се излага структурата на стресовия процес според приетата за база на изследването теория за емоциите на Лазарус. В същата част се разглеждат и психологичните типове на К. Юнг като начин за интерпретиране на разглежданите влияния и резултати от гледната точка на индивидуалните различия. Втората част на монографията проследява проведеното експериментално изследване и получените данни за ролята на психологичните типове на всеки етап от стресовия процес. Подробно се представят хипотезите, методите на изследване и резултатите, представени в текстови и табличен вид.

Изказваме благодарност на Национален фонд “Научни изследвания” към Министерство на образованието, науката и технологиите за финансовата подкрепа в реализирането на този проект, на колегите от Института по психология, където беше реализирано изследването, както и на всички подкрепили ни в начинанието за неговото публикуване.

Увод

Стресът е навсякъде около нас. Не минава ден без да прочетем или чуем нещо за него. Още в началото на 80-те години списание “Тайм” излиза с водеща статия “Стресът - епидемията на 80-те години”. Написано е като че ли става дума за нов вид чума. Оттогава до днес много изследвания доказват, че проблемите, свързани със стреса прогресивно се увеличават.

Популярното разбиране на стресовото събитие е като нещо негативно за човека (болест, неприятности в работата, природни бедствия), но то може да бъде и положително преживяване. Например, новият дом и повишението в работата носят със себе си промяна на статуса и нови отговорности. Влюбването за някои хора може да бъде толкова стресово както и разводът. Всъщност всяка промяна, към която трябва да се приспособим, предизвиква стрес. Средата, в която живеем, постоянно изисква от нас да се адаптираме и реадаптираме към нея - промени в графика на автобусите, икономическа криза, климатични условия, междуличностни проблеми, ограничението на времето, заплахи за нашата сигурност и самооценка. Нашето тяло съзрява, преживява болести или пък смущения в съня, започва да остарява.

Ние сме наследили от прадедите ни начина, по който реагираме на проблемите и опасностите по пътя на естествения подбор. Всъщност какво се случва? Когато стимулите бъдат оценени като заплаха, различни центрове на мозъка дават на тялото информация да ускори подготовката за “борба или бягство” от заплахата. Зениците се уголемяват за да се вижда по-добре, слухът се изостря. Мускулите се напрягат, за да се справят със заплахата. Сърдечният и дихателният ритъм се увеличават. Краката и ръцете изстиват и се изпотяват. Кръвта започва да пулсира по-бързо към главата, така че повече кислород да достигне до мозъка и да стимулира мисловните процеси. И ако тялото не се освободи от биохимичните промени, които се случват през време на отговора “борба или бягство”, резултатът може да бъде хроничен стрес. А когато човек вече е под стрес и стресът се увеличава, регулаторните центрове на мозъка започват да реагират неадекватно. Това изтощава тялото и може да се стигне до тежко заболяване или даже - смърт. Например, хроничната възбуда при стресовата реакция може да превърне временното повишаване на кръвното налягане в постоянно високо кръвно. ( Davis , Е shelman , McKay , 1985) .

Човек не може да контролира в достатъчна степен средата, в която живее и биохимичните промени, които настъпват в тялото му. Това твърдение обаче може да бъде оспорвано. Контролът се извършва нашите мисли. Някои ги определят като третия източник на стрес, но всъщност те са връзката между източника на стрес от средата и промените в тялото. От това, как се интерпретират взаимоотношенията със средата и реакциите на организма, всъщност зависи дали ще преживеем стрес или не. В този смисъл, чрез изследването, представено в настоящата монография, се опитваме да покажем как индивидуалните разлики при възприемане и оценка на информацията могат да повлияят на справянето с негативните ефекти от стреса.

Често стресът е наричан и “Проклятието на 20 век”. Смята се, че е причинил повече болка на хората, от който и да е друг проблем, познат на модерната медицина, защото неговото влияние не познава граници. Една от теориите за развитието на рака предполага, че всеки човек в някакъв етап от живота си развива рак. Различието между този, който става жертва и който не, е в начина на отговор на имунната система. Този, който преживява повече стрес е с по- голяма предпоставка към развитие на рак. Тази корелация между имунна система и стрес става особено важна, когато става дума за връзката между СПИН и стрес. Редица изследвания доказват, че стресът е главен фактор при скока от HIV инфекция към развиване на болестта ( Goliszek , 1992 ; Segestrom et al , 1997) .

И все пак стресът е неизбежна последица от живота, най-малкото за това, че раждането е вероятно първото стресово събитие. Без стрес не би имало живот. Но така както и вредният стрес може да причини заболяване, така и позитивния стрес може да увеличи човешката продуктивност. През 80-те години руският спортен физиолог Юри Ханин (1983) допуска, че двигателната активност е свързана с едно оптимално ниво на възбуда. Когато е под това ниво, човек се чувства отегчен, апатичен и е загубил съревнователния си дух. Обратно - прекалената възбуда води до свръхбезпокойство, объркване и загуба на увереност.

Тази теория, възникнала в спорта, е възприета от много психолози, които смятат че това, което важи за спортната площадка, е валидно и за офиса, заседателната зала, завода. Оптималното ниво на възбуда е различно за всеки човек. Метафоричен израз на този възглед са струните на цигулката. Ако са прекалено отпуснати, няма да може да се изсвири и една вярна нота и звукът, който ще се получи, ще бъде глух и скърцащ. А ако са силно опънати, звукът ще бъде остър и пронизителен и струните могат да се скъсат. Единствено при точно необходимата сила на опън струните създават хубава музика. Същият баланс е валиден и за стреса ( Lewis , 1994 ).

Първа част: Теоретичен обзор на проблема

1. Що е стрес

Понятието “стрес” става популярно след края на Втората световна война в Съединените щати. Терминът “стрес” се появява за първи път като индекс в обзорното списание ” Psychological Abstract ” през 1944 г. По време на войната се проявяват проблеми, свързани с лошата адаптация към военни условия на запасните военнослужещи от флота и авиацията. Установява се, че фронтовата обстановка може да доведе до ясно изразени психически и физиологически изменения. Всъщност още в края на миналия век са описани психологични реакции, понижаващи способностите, вследствие на така наречената “носталгия”. През първата световна война психичните разстройства в резултат на военните боеве са били определяни с термина “снаряден шок” ( s hell shock ) , поради допускането, че тези разстройства имат органичен характер и са вследствие на увреждания на мозъка от избухнал в близост снаряд. В началото на 50-те години се въвежда терминът “стресови разстройства”, а понастоящем се използват понятията “реакция на боен стрес” ( combat stress reaction ) , “бойна умора”, “ бойно изтощение” ( battle fatigue ) . С особен принос за въвеждането на термина стрес в научна и всекидневна употреба е книгата "Хората в условията на стрес" (Mеn under stress, Grihker and Spiegel, 1945). В нея се прави анализ на психопатологичните реакции на летци, които са били евакуирани от фронтовата зона, по причини, които предпазливо наричали "фронтова умора". За описание на специфичния механизъм на бойната умора в книгата се използват термини като “тревожност”, “заплаха” и “защита”. Самото й заглавие спомага за утвърждаване на термина “стрес”. В по-късно публикуваната литература по този проблем става дума за условията, които създават страх, тревожност, гняв, психологически разстройства и ефектите на тези състояния върху адаптивното функциониране (Лазарус, 1970).

У нас Темков и Попов (1987) в своя публикация изясняват произхода на думата s tress в контекста на разглеждания проблем. Тя вероятно произхожда от латинското s tringere (стягам, затягам). Писменият английския език я включва в употреба през 14 век. През 17 век е означавала “тежко изпитание, бедствено положение или нещастие”. През следващите два века до голяма степен този смисъл се заменя от друг, според който stress означава “сила, натиск, напрегнато или голямо усилие”, упражнени върху материален предмет, човек или върху неговите “органи или психични сили”. В този смисъл думата включва допълнително значение, а именно, че обектът, върху който въздействат външни сили, оказва съпротива на деформиращото влияние, поддържайки целостта си или полагайки усилия за връщане към първоначалното си състояние. Темков и Попов допълват анализа на Лазарус (1966), който предполага, че произходът на термина е свързан с употребата му в техниката. По това време в литературния английски и в ежедневната употреба най-често думата стрес се използва, за да се подчертае нещо - някаква дума или идея. В инженерните науки понятието стрес обозначавало външната сила, приложена към даден физически обект, т. е. действие на натиск. Под въздействие на тази сила възниква деформация т. е. временно или постоянно изменение в структурата на обекта. Терминът е употребен в психологията и във физиологията в същия смисъл като външен фактор, предизвикващ патологично изменение. Гринкър и Шпигел са използвали по същата аналогия термина “стрес”, а именно - необичайни условия или изисквания, предявявани към хората. Подобно разбиране на стреса дава и Магда Арнолд ( 1960 ) , определяйки го като "всяко условие, което нарушава нормалното функциониране на организма".

Селие (1956/1982 ) , който популяризира термина стрес (във физиологията), го е използвал в противоположното, в сравнение с техническото му значение. Той пише за вредните условия като за стресори, разграничавайки ги от състоянието, предизвикано у организма, т. е. от реакцията на въздействието. Именно с името на Селие се свързва началото на научното изследване на стреса, въпреки, че в някои медицински среди още в края на 19 и началото на 20 век понятията стрес и напрежение са смятани за фактори, свързани с неразположение и психични заболявания. Например през 1910 г. В. О lser свързва начина на живот и напрежението, на което са подложени евреите от деловите среди със заболяването angina pectoris (Темков, Попов, 1987) . Концепцията на Селие е следствие на продължителни теоретични и емпирични изследвания на няколко поколения учени. Не можем да не споменем имената на двама от тях - френския физиолог Кристиан (Клод ) Бернар и Уолтър Канон. Първият е живял през миналия век и е развил идеята, че постоянството на вътрешната среда на организма е основно условие за неговото съществуване и независимост от външни обстоятелства. Уолтър Кенън развива тази идея, като създава теорията за хомеостазата. Изследвайки през двадесетте години в лабораторни условия, реакциите на “борба или бягство” на животни, Кенън посочва, че когато те са били под стрес (при въздействие на външна сила или някакъв друг стимул, който нарушава равновесието им), се развива хомеостатична тенденция на възстановяване на първоначалното състояние. В средата на 30-те години, хомеостатичния модел започва да играе важна роля в научните изследвания и става "коренът на анализа на стреса, направен от Селие" (Lazarus, 1966, р. 12).

Селие разглежда стреса като "неспецифичен (физиологичен) отговор на организма на всяко поставено пред него изискване" (Селие, 1982, с. 22) като състояние на организма, проявено в общ адаптационен синдром . Стимулите, които действат на организма (Селие ги нарича стресори), предизвикват два типа промени - специфични и неспецифични. Неспецифичните промени, които се изразяват в генерализираното усилие на организма да се приспособи към изменящите се условия на средата, Селие определя като общ адаптационен синдром. В този смисъл адаптацията се разглежда като способността на организма за своевременно възстановяване на вътрешното равновесие в случаите, когато то е нарушено от въздействието на средата. Общия адаптационен синдром се развива в три фази. В първата фаза (на тревога ) организмът мобилизира адаптационни ресурси, за да се справи със стресора. Селие предполага, че адаптационните възможности на организма са ограничени и това се проявява в тази първа фаза. Нито един организъм не може да се намира постоянно в състояние на тревога. Ако стресорът е толкова силен, че въздействието му стане несъвместимо с живота, организмът загива още в стадия на тревога в течение на първите няколко часа или дни. Ако организмът не загине, след първоначалната реакция настъпва вторият етап (на съпротива или резистентност), в който балансирано се мобилизират и изразходват всички достъпни адаптационни резерви на организма, като се поддържа, практически неотличаващо се от нормите, съществуване на организма в условия на повишено изискване към неговите адаптационни системи. Когато стресорите действат дълго време и в резултат, на което е изчерпана адаптационната енергия на организма, настъпва третият етап на изтощение . През тази фаза, както и през първата, в организма постъпват сигнали за несъответствие между изискванията на средата и отговора на организма на тези изисквания. За разлика от първия етап обаче, когато сигналите водят до мобилизиране на резервите на организма, то в трета фаза се търси помощ, която може да дойде само отвън - или във вид на подкрепа или под формата на отстраняване на стресора, атакуващ организъма.

Основният механизъм на физиологично-ендокринологичните промени, извършващи се в тези фази, се свързва със системата хипоталамус - хипофиза - адренална кора. Селие разграничава адаптационната енергия на повърхностна и дълбочинна. Повърхностната енергия се мобилизира при първото изискване на средата и се изразходва за сметка на дълбочинната. Дълбочинната енергия се мобилизира по пътя на адаптационното преустройство на хомеостатичните механизми на организма. Нейното изтощаване е необратимо и води до стареене или гибел на организма. Предположенията за две нива на адаптация се подкрепя от много изследователи, докато идеята за абсолютната необратимост на загубите на хипотетичната адаптационна енергия в наши дни има по- скоро символична, историческа стойност .

Теорията на Селие оказва голямо влияние върху посоките на научните търсения в биологията, физиологията, медицината, психологията и други науки. Така например в началото на деветдесетте години ендокринолозите доказват, че стресът играе ролята на своеобразен посредник между средата и генетичния апарат. Резките изменения на средата, провокирайки състояние на стрес, мобилизират скрита генетична изменчивост, която на свой ред облекчава търсенето и подбирането на най-адаптивни варианти. Това общо разширение на диапазона на изменчивостта се свързва с въвличане в сферата на стресовите реакции на невроендокринната система на регулация и непосредственото влияние на хормоните на стреса върху гените (Науменко, Попова, 1990).

Наред с положителните ефекти върху психологическите изследвания идеите на Селие игнорират ролята на психичните процеси за сметка на физиологичните реакции. В психологията 60-те и 70-те години са свързани с промяна на простия бихевиористки модел “Стимул - Реакция” и отдалечаване от позитивизма към необихевиоризъм (връзките “Стимул - Реакция” се трансформират в по усложнените взаимоотношения “Стимул - Организъм - Реакция”). На тази база идеите на Селие изиграват допълнително стимулираща роля за изследвания свързани с менталните (психическите) структури и процеси разположени в "черната кутия на ума”, с цел да се разбере начинът, по който хората действат и реагират.

2. Теория на Лазарус за стреса и справянето с него

Теорията на Ричард Лазарус, професор в Калифорнийския университет, има особен принос към разработване проблема за стреса. Научната общественост се запознава с теорията му за пръв път от доклада "Теория за стреса и психофизиологически изследвания", изнесен на между факултетния симпозиум в Стокхолм, Каролински институт през 1965 г. В цялостен вид теорията е публикувана в книгата му "Психологическият стрес и процесът на справяне" ("Рsychological stress and the coping process" ) през 1966 година и доразвита по-късно от него и сътрудниците му под името транзакционална теория за стреса . Според него смесването на физиологическите и психичните нива води до погрешно разбиране на стреса, тъй като една и съща физиологична реакция може да възникне, както във връзка с физическо въздействие върху организма, така и като резултат на психологически фактори.

Пример за различието между физиологично и психологично ниво на анализ на стреса са класическите изследвания на Шенън и сътрудниците му. Те провеждат серия от експерименти, свързани с адренално-кортикалната хормонална реакция на пациенти в зъболекарски кабинет, на които им се пломбира зъб или се прави местна анестезия. Открива се, че тези процедури са свързани с ясно изразена адренално-кортикална хормонална реакция. По-късно се установява, че простото очакване на тези процедури също предизвиква стресова реакция. Интензивността на адренално-кортикалната реакция при предизвикването й само от психологически фактори значително се увеличава, т. е. физиологичният индекс на стресовата реакция - в случая хидрокортизон, се активизира от преживяването на заплаха (по Лазарус, 1970). С други думи, физиологическият и психичният стрес пораждат сходни физиологични отговори, но докато при физиологичния стрес те са стереотипни (неспецифични), психичният стрес не винаги води до очаквани реакции. Те могат да бъдат различни: страх, гняв, депресия, тревожност, нарушение на дейността и други. (Lazarus, 1966).

Ако трябва да се направи сравнение, то физиологичният подход на Селие допуска, че въпреки различията в специфичните детайли, съществува обща адаптационна реакция, която е независима от специфичната природа на стимула. Психологичната гледна точка подчертава специфичността на адаптационната реакция, т. е. тя зависи както от характера на стимула, така и от индивидуалните особености на организма. Според Лазарус (Lazarus, 1966) стресовата реакция може да бъде разглеждана единствено и само в контекста на структурата на личността, която взаимодейства с външните ситуации посредством когнитивни процеси, а именно процес на оценка на опасността и процес на справяне със стреса. За разбиране на психичния процес, който опосредства прехода от стимул към реакция, определящо значение има оценката ( appraisal ) . Първичната оценка ( primary appraisal ) включва процеса на възприемане и оценяване на заплахата от индивида, а вторичната оценка ( secondary appraisal ) - процеса на търсене на потенциален отговор на тази заплаха. Справянето със стреса ( coping ) е процес на изпълнение на този отговор. Това разбиране на значимостта на оценъчния процес може да бъде илюстрирано с думите на Шекспир "... нещата сами по себе си не са нито добри, нито лоши. Нашата мисъл ги прави такива." ( “Хамлет”, действие 2, сцена 2 ).

Когнитивното обяснение на стреса в съвременната психологическа теория е сравнително ново - то става популярно през последните двадесет години. Различните теории, които го представят, не са добре организирани и интегрирани. Все пак може да се посочи, че когнитивният подход утвърждава ролята на мисловния процес. Той функционира, като постоянно си взаимодейства с външния свят, създавайки нашите емоции. Те всъщност генерират тревожност или спокойствие. Миналият опит определя гледната точка, оценката на събитията и на самите нас, включително убежденията за способността да се справим с определени ситуации. Убежденията и интерпретациите на заплашващите ситуации определят действията и емоциите, които се преживяват. Ако така описаните предпоставки на преживяване на стрес се разгледат в реален контекст, то процесът изглежда много по-комплексен. Психолозите, работещи в контекста на когнитивната парадигма и теорията за социалното научаване смятат, че има няколко основни фази на стресовия процес. Първо, възприемане на ситуацията, което може да бъде реалистично или изкривено. Второ, оценка на ситуацията, т. е. дали е важна за нас или не, дали ни заплашва и по какъв начин. Трето, оценка на собствените способности за справяне и взимане на решение за отговор.

Когнитивният подход, към който принадлежи теорията на Лазарус, е много по-различен от подходите към стреса, основани на вроден импулс или първични потребности. Той е различен и от психоаналитичния несъзнаван процес въпреки че някои от когнитивните процеси могат да бъдат полусъзнавани. Когнитивният подход връща централната роля на съзнаваното в психологията. Според него развитието на стресова реакция може да бъде свързано и със:

•  наблюдението на чужди негативни емоции, които служат като модел и в определени ситуации наблюдаващият прилага същия тип реакции;

•  заучаване да се изкривява възприетата информация в негативна посока , т. е. формиране на погрешни перцепции ( faulty perceptions ) ;

•  прилагане на някои лични убеждения или очаквания към възприетата ситуация, които не са съответни на реалността ( irrational thoughts ) ;

•  поведение, съобразено с погрешни заключения ( faulty conclusions ) в една потенциално стресова ситуация.

Съвременното разбиране на стреса, формулирано от Лазарус, го определя като взаимоотношение между личността и средата, в което средата е оценена от личността, като поставяща я на изпитание или надхвърляща ресурсите й за справяне и застрашаваща психичното й благополучие ( well - being ) ( Lazarus, Folkman, 1984).

Развивайки и обогатявайки своята когнитивна и феноменологична теория за стреса (Lazarus, 1966), в началото на деветдесетте години Лазарус създава системна теория за емоциите . Той използва термина системна теория ( system theory ) в контекста на обяснителния модел на Уйлям Макгуайър. Всяка системна теория съдържа серия независими един от друг постулати, които общо са в състояние да отразят голяма част от поведението на човека, докато теориите с една ръководна идея ( GIT - Guiding Idea Theories ) са центрирани около една обикновено мотивационна тенденция, която лежи в основата на обяснението на личностното поведение и опит. Пример за последните са теорията за дисонанса на Фестингър, теориите за съгласуваността от 60-те години, атрибутивните теории от 70-те години, теорията на Ротър за локализацията на контрола ( Макгуайър, 1990 ) . Лазарус определя теорията за емоциите като когнитивно- мотивационно- релационна система за обяснение (Lazarus, 1994). Всъщност разширяването на теорията за стреса до теория за емоциите най-общо казано е свързано с разглеждане и на условията, от които се пораждат не само негативни, но и позитивни емоционални състояния. Теорията за психичния стрес (Lazarus, 1966) прави голямата стъпка към теорията за емоциите, изхождайки от допускането, че основаните на стреса емоции са резултат на затруднена адаптация.

3. Теория за емоциите и структура на стресовия процес

Теорията за емоциите може да бъде накратко описана с помощта на няколко мета теоретични принципа:

Системният принцип предполага, че емоционалният процес включва организирана конфигурация от три групи променливи: антседентни променливи (предшестващи променливи), променливи на медиаторния процес и изходни променливи.

Процесуалният принцип се отнася до промяната или постоянните промени в емоционалните процеси.

Структурният принцип представя идеята за съществуването на стабилно взаимоотношение личност - среда, в резултат на което се създават повтарящи се емоционални модели в личността. Последните два принципа са взаимозависими.

Принципът на развитието предполага, че биологичните и социалните фактори, които влияят на емоциите се развиват и променят т.е емоционалният процес не е същия на всички етапи от живота.

Принципът на специфичността подчертава различието на процеса при всяка емоция.

Принципът на относителното значение се свързва с това , че всяка емоция е дефинирана от уникално и специфично релационно значение.

Емоционалното значение на взаимоотношението личност - среда се конструира от оценъчния процес, който е централен конструкт в теорията за емоциите на Лазарус.

Основните конструкти на теорията за емоциите, които позволяват възможно най- пълно анализиране на стресовия процес, могат да бъдат описани посредством системния принцип. Тези конструкти се отнасят към три категории- антседентни променливи, променливи на медиаторния процес и изходни променливи.

3.1. Антседентни променливи

Антседентните (предшестващите) променливи включват условията на средата и личностовите характеристики, които си взаимодействат и като резултат създават оценката на взаимоотношението между личността и средата. Нито една от тези променливи само по себе си, не е достатъчна за да обясни възникналите емоции. Всички фактори са взаимозависими.

Реакцията на стресовата ситуация е ярък пример за психическата регулация на личността. Според Kovac (1975), психическата регулация се осъществява на няколко нива: 1. Психически състояния; 2. Психически процеси; 3. Относително устойчиви личностни характеристики. Установяването на взаимозависимости между последните (личностните характеристики) и реакциите на стрес се затруднява поради факта, че в определен момент те се явяват базови, т.е. детерминират реакциите по време на стрес и следователно се определят като независими променливи, а в друг момент могат да се повлияят от преживяването на стрес и да се разглеждат като зависими променливи. Още по-голяма трудност се явява отсъствието на система от личностни качества. Съществуват редица изследвания, които се опитват да разкрият отношенията между личностните характеристики и преживяването на стрес, особено в контекста на резултатите, извършвани при определена дейност. Русинова и Гурбалов (1978) установяват например, че екстравертите при извършване на мисловна дейност в състояние на стрес увеличават обема на работата си, докато интровертите увеличават количеството на извършени грешки. Brebner (1982) открива, че качеството на работата на екстравертите се подобрява, когато те са стимулирани пред други хора. При продължително стресово въздействие при тях се развива състояние на затормозяване.

Паспаланов и Щетински (1980) изследват характеристиката “ личностна тревожност ”. При анализа на методиката на Тейлър за изследване на тревожността те разграничават седем групи признаци - невротизъм, чувствителност, безпокойство, неувереност, негативна Аз-концепция, слаба работоспособност, неспокоен сън и физиологическа нестабилност. Всички те имат пряка връзка с начина на преживяване на стрес.

Редица изследвания са посветени на връзката на тип А и тип Б поведение със стреса. Разликата между тези два типа е в степента на потребността им от постижение и склонността към риск. Предполага се, че хора с по-висока потребност от постижение са по-чувствителни към стресови ситуации, вследствие на което те са по-склонни към заболявания на сърдечно-съдовата система.

По-съществени различия се установяват при изследването на взаимоотношението между Аз-образа и устойчивостта към стрес. Комплексната структура на този конструкт влияе върху поведението на личността основно чрез нивото си на мотивация и когнитивната система. Разликата в самооценката се отразява в начина на възприемане и обработка на информацията. Установява се взаимовръзка между степента на самооценка, потребността от постижение и тревожността в стресова ситуация ( по В. Русинова, 1988). Подобно заключение може да се направи при изследване на хора с различна локализация на контрола . Последната личностова характеристика се определя като когнитивно представяне на връзката между поведението на човека и начина, по който възприема постигнатите резултати. Вътрешният контрол предполага възприемане на резултатите като последствие от собствените действия, докато външният контрол търси връзката на резултатите от дейността с влиянието на другите хора или с фактори, които са извън личния контрол. Според Rotter (1975) хора с вътрешна локализация на контрола са уверени в себе си, разчитат на собствените си сили и не се нуждаят от подкрепа. В стресови ситуации те проявяват по-голяма устойчивост. Противоположните характеристики се отнасят до лицата с външна локализация на контрола. Представените тенденции не трябва да се възприемат абсолютно еднозначно. Например, т. нар. интернали (с вътрешна локализация на контрола) при загуба на увереността в себе си могат да проявят неувереност и беззащитност.

Оптимизмът като генерализирано вярване повлиява значително ефектите от стресовите събития. Оптимистите ги преживяват с по-малко негативни емоции като тревожност и депресия . Оптимистичните вярвания за изхода от лечението сред HIV -пациенти е свързан със забавяне на разрушаването на имунната система и отлагане началото на симптомите на СПИН ( Segestrom , Taylor , Kemeny , Fahey , 1997)

Редица изследвания през последните години подкрепят хипотезата, че индивидуалните различия в честотата на мисли, включващи перфекционизъм , са свързани с различно преживяване на стрес. Допуска се, че личностните черти, свързани с по-чести състояния на депресия и тревожност, имат когнитивен компонент, включващ перфекционистични очаквания по отношение на себе си, другите хора и обществото. ( Flet , Hewitt , Blankstein , Gray , 1998; Blatt , 1998)

В литературата се посочват и други личностни променливи, изследвани в контекста на стресовото преживяване:

- неуязвимост (Garmezy, 1981);

- социалният интерес (Crandall, 1984);

- чувството за хумор (Martin and Lefcourt, 1983);

- търсенето на силни усещания ( Smith, R.E., Johnson, J.H., Sarason, I.G., 1976);

- психологическата устойчивост (твърдост) (Kobasa et al., 1982);

- чувството за съгласуваност (Antonovsky, 1979);

- ирационалните вярвания ( Ellis,1977);

- атрибутивният стил (Metalsky et al., 1982); и др. (Виж по подробно Карастоянов, 1996 )

3.1.1. Стрес и психологични типове

По-горе разгледахме основни психологически подходи за изследване на стреса. Задачата ни тук е да се представят психологическите типове по К. Юнг като средство за анализ на стреса в контекста на индивидуалните различия. За да очертаем основните рамки на разглеждания проблем, ще се опитаме да отговорим на следните три въпроса:

1. Защо психологическите типове по Карл Юнг могат да бъдат ценна и интересна гледна точка за разбиране на индивидуалните различия при преживяване на стрес?

2. Каква е историята и теорията, която лежи в основата на психологичните типове?

3. Как могат да бъдат обвързани по-конкретно психологическите типове с проблема за стреса?

3 .1.1.1. Психологичните типове по К. Юнг - модератор на стреса

Когато се поставя въпросът за изследване ролята на индивидуалните разлики при преживяване на стрес, един от основните проблеми е определянето на етапа, в рамките на който се проследява тяхното влияние. Много от събрания емпиричен материал в тази област доказва, че индивидуалните особености могат да бъдат включени във всеки момент на стресовия процес, а именно: от възприятието на въздействията на средата през модерирането на стресовите ефекти до начина, по който хората оценяват ситуацията и се справят с психичното напрежение. Съществуват множество изследвания, които са установили потенциално релевантни променливи в сферата на индивидуалните разлики, съотнасящи се с разглеждания проблем. Като примери могат да се отбележат генетични променливи - реактивност, пол, темперамент; придобити променливи - социален статус, образование; диспозиционни променливи - тревожност, невротизъм, тип А, себеоценка, себевъзприятие, локализация на контрола, екстраверсия - интроверсия и др. Списъкът от диспозиционни променливи може да бъде много по-дълъг. Редица автори, неудовлетворени от проследяване на влиянието само на единични личностни черти, започват да търсят синдроми или комбинации от характеристики, които предпазват от преживяването на стрес. Например, Maddi и Kobasa (1984) публикуват книга за т. нар. “hardy executives” (устойчиви ръководители). Психологическата устойчивост те определят като притежаване на характеристики като доверяване (срещу оттегляне, отчуждаване), контрол (срещу безпомощност) и предизвикване ( срещу заплашване). Antonovsky (1987) се спира върху значението на преживяване на кохерентност, което се състои от осъзнаване на собствената значимост и усещане, че светът е разбираем и контролируем. Warr (1987) разграничава пет аспекта на психичното здраве - добро емоционално състояние, компетентност, автономия, ниво на аспирации и интегративно функциониране, което се отнася до баланса между първите четири дименсии.

Проследяването на подобни изследователски търсения може да бъде много изчерпателно, но това не е наша цел. Посочените автори илюстрират опитите, които се правят за по-комплексна интерпретация на стреса, използвайки отправната точка на индивидуалните специфики в трите им основни аспекта: биологичен, социален и диспозиционен. Поставянето на проблема за съществуването на определени синдроми, които предопределят психическата устойчивост на стресови въздействия, провокира търсенето на адекватни конструкти, които да описват индивидуалните разлики.

В психологията съществува класификация на подходи към разбирането на личността, при която се разграничава изследване на личностни черти от изследването на личностни типове . Най-общо, първият подход приема съществуването на набор от личностни черти, всяка от които се разпределя в един континиум, като комбинацията от няколко личностни характеристики описва определена индивидуална специфика. Вторият подход, а именно разбирането на личността като психологически тип, се стреми да анализира повтарящото се, типичното поведение и човека - представител на дадена група, обединила хора с общи характеристики. Посочените разграничения са много спорни, поради опитите на изследователите, които работят в рамките на парадигмата за психологическите типове да операционализират типичното чрез определени характеристики, които са разположени в даден континиум на измерване. Като пример в това отношение могат да се дадат екстраверсия - интроверсия, перфекционистичен - неперфекционистичен стил на поведение, тип А - тип Б поведение, психологическите типове по К. Юнг и др. Подходът за използването им за изследване на индивидуалните разлики привлича не само със споменатия по-горе прогрес към операционализация на типовете, но и с обединяването на повече дименсии в обща теоретична основа. Изследването на личностните диспозиции или характеристики предполага, че всяка една черта от избрания набор е във връзка с разглеждания проблем, като например този за устойчивостта към стрес. Именно проблемът обединява личностните характеристики, които могат да бъдат различни теоретични конструкти. Личностните типове и по-специално тези по К. Юнг, включват характеристики, които представляват теоретично единен конструкт и си взаимодействат. Теоретичната цялостност на параметрите, които структурират психологическите типове, ги определя като изследователски интересни и ценни при търсенето на обяснителен модел на индивидуалните разлики при преживяването на стрес.

Интересът към психологическите типове, освен определен от самия подход, се основава и на още два съществени фактора - комплексността на теорията и широката приложимост на метода, който измерва психологическите типове. Целостта на теоретичния конструкт се определя от обединението на осем личностни характеристики [екстраверзия ( extroversion - E ) - интроверзия ( introversion - I ); усещане ( sensing - S ) - интуиция ( intuition - N ); мислене ( thinking - T ) - преживяване ( feeling - F ); възприятие ( perception - P ) - съждение ( judgment J )], които съчетават единството на когниция, атитюди и поведение. Освен това в теорията се залага идеята за динамиката на онтогенетичните промени в спецификата на личностния тип. Структурата, взаимодействието между вътрешната (определена от осемте параметъра) и външна (определена от индивидуалното развитие) динамики на психологическите типове, определят висока комплексност на теоретичната рамка. Тези характеристики са основен фактор за интереса към разглежданата теория при изследване на индивидуалните разлики при преживяването на стрес.

Както се отбеляза по-горе, избраният модел на Р. Лазарус, послужил за основа на представяното тук изследване, е една от най-разпространените и в същото време една от най-комплексните теории за разбиране на психологическия стрес. В неговия модел стресовата реакция може да бъде разбрана само в контекста на психичната структура на личността, т. е. индивидуалните личностови разлики се проектират във всеки етап от процесите на възприемане, оценка и справяне със стреса.

Как по-конкретно могат да се съчетаят психологическите типове с предлаганата тук транзакционална теория за стреса на Лазарус? Допускането, което лежи в основата на този опит за комбинация на теоретични конструкти, е че оценката на стреса се специфицира от модераторните променливи. В конкретния случай ролята на такава променлива играе психологичният тип. Основанията да се приеме този конструкт за модератор се базират на факта, че параметрите, които определят типа, се включват на практика във всички етапи от процеса на преживяване на стрес. Основно значение за реакцията на стрес е възприемането на ситуацията като стресова. Според Лазарус в този момент се осъществява оценка на опасността на два етапа - т. нар. “първична” и “вторична” оценка. При първата се преценява доколко ситуацията е благоприятна или не за индивида, като при негативен резултат се търси значението на случилото се като загуба, заплаха или предизвикателство. При вторичната оценка се преценяват възможностите за справяне с негативните последици, като се търсят и се преценяват ресурсите за справяне с неблагоприятната ситуация. Предполага се, че така описаните два основни момента от възприемането и оценката на стресовия стимул се модерират от психологичния тип на личността.

Когнитивно ориентираните оценки на Лазарус се съотнасят с когнитивните параметри (т. нар. “функции” на личността) от структурата на психологическия тип по К. Юнг. Юнг формулира 4 психологически функции: усещане; интуиция; мислене и преживяване.

Усещането (s ensing ) като функция се отнася до възприемане на наблюдаемото чрез сетивата. Поради това, че чрез тях се осъзнава само настоящия момент, то хората, които са с подчертано предпочитание към тази функция, са ориентирани към моментното преживяване, ценят реализма и точността на наблюдението. Това обикновено са хора с добра памет за детайлите и заложен практицизъм. Характеристиките на този тип хора (да ги наречем “усетливи”) предпоставят специфика на правените от тях оценки на стресовите въздействия. Би могло да се допусне, че при първичната оценка вниманието ще бъде ориентирано повече към проблеми от текущата ситуация. Затрудненията, които се преживяват вероятно в по-голяма степен, са свързани с изпълнението на конкретни задачи в момента и тяхното детайлизиране. Що се отнася до вторичната оценка по Лазарус, то “усетливите” са ориентирани към търсене на ресурси за справяне сред наличния в момента психологически, физически, социален или материален актив, т. е. справянето се ограничава в рамките на настоящето, а не се търсят евентуални възможности в бъдеще.

Функцията интуиция ( intuition ) е точно противоположната на “усещане”. Тя включва възприемането на възможности, на значения, на взаимовръзки. Юнг характеризира интуицията като възприемане по пътя на несъзнателното. Нейното осъзнаване може да стане внезапно като “инсайт”, като схема, която свързва повърхностно погледнато необвързани неща, като откритие. Интуицията позволява на възприятието да прескочи очевидното, да се насочи към възможното бъдеще. Личности, които са с подчертано изявена “интуиция” се интересуват от възможностите, обичат да теоретизират и са подчертано креативни. Описаната функция “интуиция” се отнася до първичната и вторична оценка на Лазарус, както функцията “усещане”, но с противоположен знак. Източниците на стрес се търсят във възможното бъдеще, вероятно се формулират хипотези за опасност и съответно ресурсите за справяне са много повече търсени в перспектива чрез нестандартни изходи от затруднените ситуации.

Следващата взаимно противоположна двойка функции, които определят психологическия тип на личността са т. нар. “мислене” и “преживяване”. M исленето ( thinking ) е функция, която свързва идеите чрез логически отношения. Тя се гради на основата на причини и следствия и се характеризира с висока степен на обективност. Хората ориентирани към функцията “мислене” се характеризират с аналитичност, обективност, интересуват се от проблемите на справедливостта и са склонни към критичност. Мисленето като функция е предпоставка за ориентация на вниманието към оценяване структурата на обективната ситуация и степента на справедливост при разпределение на работата, наградите и порицанията. Допуска се, че ситуацията, която би била източник на стрес при първичната оценка на стресовите въздействия, е именно от споменатата сфера на социалното и организационно поведение.

Преживяването ( feeling ) е противоположна функция на “мисленето”. Процесът на решение при хора от този тип се изгражда на основата на личностните и групови ценности. Функцията подчертава субективния фактор при преценката и сравнението на нещата. Хората, които предпочитат да чувстват проблемите, като проектират собствените си емоции и тези на другите, притежават особената сила да разбират човека срещу тях. Те се интересуват много повече от хуманния, отколкото от чисто обективния, технически аспект на проблемите. Този тип личности носят много топлина, хармония и са особено ориентирани към ценностите от миналото. Описаните по този начин хора, определят спецификата на проблемите, които са потенциални стресови фактори в сферата на субективната гледна точка и дълбоко личния аспект на всяка проблемна ситуация. Вероятно и търсенето на средства за справяне е насочено към мобилизация на силата на човешките отношения, към извличане на емоционална хармония като метод за преодоляване на затрудненията.

Освен описаните четири функции, Юнг формулира и два атитюда - екстраверзия и интроверзия. Основна част от “Psychological types” (1921/1971) е посветена на тези две психологически нагласи, които включват ориентацията към живота.

Екстраверзията (еx troversion ) ориентира вниманието към обектите и хората от външната среда. Екстравертите преживяват желание да действат и да се доказват. Те развиват всички характеристики, които са типични за хората с такъв атитюд - използване на средата за стимулация, ориентация към действието, лесна комуникативност, социабилност. Очертаните особености определят и значението за този психологически тип на външната среда и страха от продължително усамотение като стресов фактор. Предполагаме, че при вторичната оценка, възможностите за справяне се търсят чрез помощта на другите и активното включване в групови инициативи.

Противоположен на описания атитюд е интроверзията (i ntroversion ) . Основният интерес при човек, който притежава такъв тип нагласа, е насочен към вътрешния свят на понятията и идеите. Вниманието на интровертите е ориентирано към продължително разработване на идеи, а не към бързо преходните външни събития. Тези хора се характеризират със затваряне в процеса на проучване, отдавайки се на уединение. Първичната оценка на стресовия източник тук е свързана с проблеми, породени от принудителния сблъсък на изискванията на външната среда с потребността от съхранение на спокойствието на вътрешния свят. Вероятно вторичната оценка на ресурсите за справяне с настъпилата дисхармония е свързана с търсене на собствените силни страни, с достигане на вътрешно равновесие по пътя на известна изолация.

В теорията, разработена от Юнг за психологичните типове, е заложена идеята за т. нар. “съждение” и “възприятие” като втора двойка противоположни по съдържание атитюди. По-късно методът на Майерс и Бригс, който операционализира психологичните типове, експлицира и този вид нагласи. По своята същност двата атитюда очертават предпочитанията и поведението спрямо външния свят.

Атитюдът възприятие (p erception ) настройва към приемане на входящата информация. Хората, които съчетават функцията “усещане” с атитюда “възприятие”, развиват особена чувствителност към актуалната реалност, докато тези, които обединяват функцията “интуиция” със същия атитюд, приемат информация, свързана с нови възможности. И двата типа личности са отворени, любопитни, силно заинтересовани от външния свят, спонтанни, адаптивни и готови за включване в нови събития и промени. Отсъствието на съответната информираност създава у този тип хората, имащи силна потребност от нея, преживяване на психическо напрежение и стрес. Справянето с възникналия проблем може да се осъществи чрез набавяне на необходимата информация.

Хората с атитюд съждение ( judgment ) се интересуват от процеса на взимане на решение, от планирането на операции или организацията на различни дейности. За личност, която съчетава функцията “мислене” с атитюда “съждение”, е много по-вероятно процесът на решение да бъде основан на логически анализи, докато за човек, притежаващ функцията “преживяване” с разглеждания атитюд, решенията от планирането на дейностите се базират много повече на човешкия фактор. Двата личностни типа търсят информация, която да е достатъчна за вземането на съответното решение. Това ги отличава от типовете с атитюд “възприятие”, при които информацията , която притежават никога не е напълно достатъчна. Ориентираните към съждение проявяват в поведението си определена решителност, организираност и целеустременост. Дефицита на информация за вземане на конкретно решение или прекалено многото време, което се отделя за събиране на информация, могат да бъдат източник на преживяване на стрес. Организацията, активното включване в процеса на решение, поставянето на ясни цели са ресурси, чрез които хората от този тип могат да се справят с възникнали проблемни ситуации.

Най-общо до тук се опитахме да съотнесем характеристиките на психологичния тип по К. Юнг към първите два елемента от транзакционалния модел на стреса по Лазарус. Съществува и още един основен елемент от този модел, който се отнася до справянето със стреса или процеса на изпълнение на открития при “вторичната” оценка ресурс за преодоляване на стресовата ситуация. Lazarus (1984) дефинира две основни функции на справянето - първо, въздействие върху стресовия фактор с цел премахване на неговото влияние, т. е. тази функция е насочена към външните условия, които провокират стрес; и второ, контрол и снижаване на отрицателните емоции, т. е. справяне със собствените преживявания. Той идентифицира осем специфични стратегии на справяне чрез факторен анализ: една - насочена към справяне с проблема; шест - насочени към емоциите и една - смесена, насочена и към решаването на проблема, и към намаляване на отрицателните емоции. Всяка една от формулираните от Лазарус конкретни стратегии за справяне могат да се открият в преживяването и поведението на психологичните типове. Например, активната стратегия, свързана със защита на личните позиции и борба за постигане на целите, може да се открие вероятно в по-голяма степен при екстравертите и при хора, които се характеризират с атитюда “съждение”. Пасивните стратегии биха могли да имат различно разпределение сред психологическите типове. Например, бягство в сферата на мечтите може да характеризира интуитивните личности; дистанцирането като начин за справяне със стрес да се свързва с интровертите и с хората с предпочитание към атитюд “съждение”; самоизолацията и самообвиненията могат да се отнасят повече към интровертите. Смесеното справяне, а именно търсенето на социална подкрепа обединява атитюдите “екстраверзия” и “възприятие”. Всички описани тенденции в поведението при справяне със стрес произтичат от характеристиките на психологичния тип, но не трябва да се забравя обаче, че много други фактори формират и модифицират реакциите на човека. Истинското разбиране на типичното в поведението, особено в екстремни и стресови моменти, може да бъде достигнато само след комплексен анализ на всички външни и вътрешни условия, структуриращи ситуацията.

От така очертаните релации между психологическите типове и транзакционалния модел може да се направи извод, че първите са много подходящи за изследване на индивидуалните различия в процеса на преживяване на стрес, особено в контекста на модела на Лазарус. Интересът и ценността за използване на индикатора на психологичните типове (Myers - Briggs Type Indicator) в представяното по-нататък изследване се определя и от широката разпространеност и приложимост на метода, който операционализира теорията на К. Юнг .

3.1.1.2. История на възникването и теория на психологичните типове

Идеята за психологичните типове се корени в цялостното творчество на швейцарския психиатър К. Юнг. Той формулира мисълта, че поведението на човека е предсказуемо и се поддава на класификация. Понятията, с които работи Юнг, не са били веднага разбрани и приети от неговите колеги, поради това, че смисълът, който той е влагал в редица термини, се е разминавал с традиционното им значение, а нововъведените от него понятия не са били свързани с психиатрията. Например, атитюдите или нагласите според Юнг определят общата ориентация на интереса на индивида или “либидното” движение. Екстравертът насочва вниманието си даже до степен на идентификация към обекта на неговия интерес, докато интровертът търси смисъла чрез вътрешното обработване и асимилиране на информацията. Функциите, от своя страна Юнг дефинира като: ”една определена форма на психична активност, която теоретически остава същата при различни обстоятелства” (Юнг,1993). Цялата теория на Юнг е свързана с тенденцията за достигане на индивидуализация (индивидуация). Той смята, че потенциалът към растеж е заложен във всяка човешка психика и че докато първата половина от жизнения път е посветена на заучаване и адаптиране към изискванията на живота съобразно с дадените първични нагласи, то втората половина е свързана с асимилацията на несъзнавания дотогава потенциал. Достигането на личностния растеж или на индивидуалността представлява по своята същност баланс на всички противоположни тенденции, съществуващи в конфликт. Self-ът, според Юнг, е именно конгломерат от тези различни и борещи се тенденции, което го разграничава от разбирането на self-а в развитата дотогава персонология, а именно като разбиране и усещане на това кой си и това, което би могъл да бъдеш.

Както вече отбелязахме, основната тенденция на личността е достигането на развита индивидуалност. За разбирането на динамиката на процеса Юнг формулира няколко енергийни принципа. Енергията, която се включва в психическото действие на мисленето, преживяването и поведението, се нарича психическа енергия (Jung, 1960). В теорията не са изяснени достатъчно нейните източници. Допуска се, че те са свързани с конфликта между съзнавано и несъзнавано. Понякога се включва като обяснение и възможността, енергията да се основава на биологичните процеси, като например метаболизма, което се доближава до позицията на Фройд. Основните енергийни принципи (принципи за енергията) на Юнг, представляват психологична версия на първия и втори закон на термодинамиката. В принципа за еквивалентността (Jung, 19 71 ) се твърди, че ако стойността на който и да е елемент на личността се увеличава или намалява, то тази промяна ще доведе до противоположна по характер компенсаторна промяна в друг елемент. Този принцип показва, че ако енергията се премести от "его"-то, то тя ще отиде някъде другаде, като например в несъзнаваното. От друга страна, формулирайки принципа за ентропията, Юнг (Jung 1960) твърди, че тенденцията при разпределение на енергията в психиката е насочена към еквилибриум или баланс. Следователно, ако две нагласи притежават различни стойности или различна сила, то основната тенденция е по-силната нагласа да стане по-слаба и обратно - по-слабата съответно да се засили. Посочените два принципа определят основните динамики на процеса на търсене на индивидуализацията. Именно този процес, е в основата на психологическите типове, формулирани от Юнг като средство да очертае периферните характеристики на личността. Основните разграничения, които той е правил първоначално, са между нагласите екстраверзия и интроверзия. Интересно е, че в съответствие с неговия модел на интрапсихичния конфликт, при който личността е конструирана от взаимно противоположни елементи, се изгражда и разбирането за динамиката на двете нагласи - екстраверзия и интроверзия. Всеки човек може да бъде едновременно екстраверт и интроверт, въпреки че това са противоположни характеристики. С достигането на зрелостта, един от атитюдите започва да доминира, т. е. преобладаването на дадена нагласа се осъществява чрез процеса на учене, въпреки че самият Юнг не специфицира този механизъм. В момента, в който един от атитюдите стане доминиращ, то той започва да определя личността. Това не значи, че противоположният атитюд преустановява своето влияние. Той преминава в несъзнаваното, като започва да се проявява чрез изненадващо поведение, несъответстващо на обичайното за даден човек. Например, личност, при която интроверзията доминира, се характеризира основно с мечтателност, умозрителност, с интерес към собствения вътрешен свят, но в същото време изживява силно желание да разчупи собствените си разбирания и да се хвърли в света на действието. Интровертът може силно да бъде привлечен от външно ярко изразен екстраверт, въпреки че двамата изглеждат много различни.

Jung (19 71 ) формулира четири разграничения, които той нарича функционални стила при разработване на типологията. Те са съответно мислене, преживяване, усещане и интуиция. Мисленето и преживяването се групират като рационални функции , защото обхващат оценки и съждения. Първата функция включва класифициране на нещата според основни логически принципи и организирането им в система, т. е. борави се със значението на идеите и наблюдаваното от разсъждаващия субект. Втората функция определя нещата в рамките на харесвани и нехаресвани факти и идеи. Причината, тази функция, свързана с емоциите да бъде включена в групата на рационалните функции, е защото мисленето и преживяването обхващат онзи капацитет на индивида, който подрежда и организира опита.

Усещането и интуицията са т. нар. ирационални функции . При първата функция се преживява настоящето и качествата на нещата по неоценъчен начин. Втората функция предполага предвиждането на съществени характеристики или събития, боравене с понятия за бъдещи възможности. Всички особености, свързани с динамиката на атитюдите екстраверзия - интроверзия, се отнасят и до взаимоотношенията между описаните функции на личността. Например, ако “мисленето” доминира, то “преживяването” не се възприема като характерно за личността от самата нея, въпреки че то намира израз в потиснати желания и сънища, в “случайни” преживявания на силни емоции или в привличането към личности с изразена функция “преживяване”.

Функциите “усещане” и “интуиция” се осъзнават и действат активно само в съчетание, обслужвайки функцията “мислене”. Личността е способна да акумулира много видове енергия с цел да подпомогне и осигури процеса на мислене с необходимия материал. Интуицията от своя страна може да инициира определена система на мислене. Тези взаимозависимости очертават друг вид динамика на комбинациите между функциите.

Юнг (1933) съчетава атитюдите екстраверзия - интроверзия с четирите описани функции. Така той извлича понятието за психологичните типове. Типовете могат да се класифицират като интровертно - рационални, интровертно - ирационални, екстравертно - рационални и екстравертно - ирационални. Всеки тип от своя страна се разграничава и според доминиращата функция в рационалната двойка (мислене или преживяване) или съответно в ирационалната комбинация (усещане или интуиция). Описаните съчетания формират общо осем основни личностни типа. Всеки един от тях притежава силни черти, които са доминиращи и осъзнати и слабо изразени особености, които не доминират и са подтиснати. Нито един от тези типове не може да бъде разглеждан като идеален или даже като относително по-добър. Идеалът според Юнг е развиването на целия капацитет, който се съдържа в личностния тип на даден човек. Този процес включва разрастване на собствения личностeн тип такъв, какъвто е той, така че всяка заложена способност да бъде изявена, а не неосъзната и подтисната. Например, мисловният интроверт ще осъзнае преживяванията си и способността да бъде екстраверт, като интегрира всичко заложено в ежедневието. Достигането на идеала на практика представлява обезличаване на личностовия тип, което от своя страна води до загуба на индивидуалните различия. Разкриването, осъзнаването и използването на всичко, което е заложено в личността, води до развиване на универсалната личност, при която несъзнаваното е доведено до нула, а съзнателната изява е функция на "его"-то и колективното несъзнавано. Очертаният процес не е достатъчно ясен и реален, защото трудно може да бъде разбран в контекста на основната идея, а именно психичния конфликт между елементите на личността и взаимодействието между нейната същност и обществото. Как типът може да бъде развит? В резултат на какво се реализира процеса на саморазвитие? Как и кой елемент се подхранва от колективното несъзнавано? Как се осъществява взаимовръзката между родители и деца през отправната точка на психологичните типове? Това са въпроси, на които е много трудно да се даде ясен отговор извлечен от теорията на Юнг. Въпреки това, цялата теория лежи в основата на психотерапията, която той практикува. Както той сам отбелязва, приближаването на зрелостта (около 40 години) е критичен момент в човешкото развитие. Момент, при който в сферата на съзнанието трябва да изплува много от съдържанието на несъзнаваното и да се приеме функцията на колективното несъзнавано, т. е. личността се изправя пред необходимостта да осъзнае ролята на мистицизма, на онези сили, които излизат извън личния контрол.Това означава да се приеме съществуването на всичко около себе си като даденост, към която няма критично отношение. Идеалът на Юнг се приближава много близко до идеите на Дзен Будизма. В психотерапията си на практика той осъществява процеса на развитие от спецификата на личностовия тип към разкриване на целия заложен капацитет и достигане мъдростта за разбиране на света чрез фантазии, рисуване, сънища и други дейности на личността, които боравят с въображението и несъзнаваното.

Целта на описаните най-общо опорни точки в теорията на Юнг е да очертае концептуалната схема, върху която по-късно се създава методът, операционализиращ личностовите типове, използван в представяното тук изследване. Теорията на Юнг е отправната точка за разбиране на МВТІ (Myers - Briggs Type Indicator) като концептуална рамка, динамика и интерпретация на данните и възможностите за практическо приложение на метода.

Катерина Бригс в началото на столетието започва да работи върху класификация на хората в зависимост от начина им на живот. Когато през 1923 година трудът “Психологичните типове” на Юнг се публикува, то тя открива много от своите идеи и виждания в разработената теория. Така Бригс, а по-късно и нейната дъщеря Изабел Бригс Майерс, се посвещават на разработването на метода за определяне на личностните типове. Историята на инструмента MBTI започва през Втората световна война, когато Майерс и Бригс обръщат внимание на проблема за индивидуалните разлики и изпълнението на несвойствени задачи във военни ситуации. Тогава узрява решението за създаване на инструмент, чрез който научно да бъдат измервани индивидуалните особености. Майерс и Бригс разширяват модела на Юнг при разработването на MBTI, като прибавят още една двойка противоположни по характер нагласи - съждение и възприятие. Така те формулират аспект от теорията, който е бил заложен като идея, но не е намерил конкретна формулировка в теорията на Юнг. Използването на предпочитанията към съждение или възприятие като конструкт в MBTI има за цел да опише атитюдите и поведението към външния свят. Освен това във взаимовръзка с екстраверзия - интроверзия като друг вид нагласи, да определи коя от двете предпочитани функции е водеща или доминантна и коя е съответно подчинена. Разработването на скалата съждение - възприятие е съществен принос на Бригс и Майерс към идеята за психологичните типове. Двете нагласи са разработени на основата на лонгитюдни наблюдения. Поведенческите характеристики на хора, които използват “мислене” или “преживяване” във външно изразените си реакции (т. е. тези, които екстравертират една от рационалните функции), формират групата на личности с изразено предпочитание към нагласата “съждение”. Обратно - поведенческите характеристики на хора, които използват “усещане” или “интуиция” като проявени особености (т. е. екстравертират ирационалните функции), оформят спецификите на нагласата “възприятие”. Най-краткото описание на атитюдите съждение или възприятие е, че посочват екстравертната ориентация или тази, насочена към външния свят за всеки психологичен тип. От гледна точка, че по този начин се визира външното поведение, то този атитюд може да бъде най-рано и лесно идентифициран.

Комбинацията от атитюдите (екстраверзия - интроверзия) и функциите (усещане - интуиция; мислене - преживяване) по Юнг и атитюдите (съждение - възприятие), допълнително формулирани от Майерс и Бригс, очертават шестнадесет личностни типа.

3.1.1.3. Вътрешната динамика на типа и преживяване на стрес

По-горе се спряхме на някои общи характеристики на типовете, съотнесени към модела на Лазарус за преживяване и справяне със стрес. Както отбелязахме, динамиката между функциите и атитюдите създава комплексна картина на шестнадесетте личностни типа, което усложнява очертаването на особеностите при реакция на стрес за всеки отделен тип. Целта на представеното по-нататък изследване е да специфицира тези особености. Задачата на настоящия параграф е да очертае по-обобщено тенденциите, според които се предполага, че реагират шестнадесетте личностни типа в зависимост от преобладаващите атитюди, функции и динамики на взаимоотношенията между тях. Преди да се премине към конкретните описания, добре е да се има пред вид два вида информация, която съотнесена една към друга, подпомага оформянето на общите тенденции. Първо - необходимо е да си отговорим на въпроса - “По какъв начин и кога стресът атакува човека?”. Второ - онагледяването на приоритетите и насоките на действие на функциите и атитюдите за всеки отделен тип ще очертае силните и съответно по-слаби негови страни, намиращи израз в ситуация на стрес.

По първия въпрос можем да отбележим, че Kroeger, Thuesen (1992) смятат, че стресът атакува човека по четири основни начина:

1. Когато не му се обръща внимание;

2. Когато се усеща загубата на контрол върху събитията;

3. Когато не се контролира необходимия аспект от живота;

4. Когато се действа против предпочитанията, а не в съответствие с тях.

Като се имат предвид различните приоритети на предпочитания при шестнадесетте личностни типа, то се предполага, че именно те ще предопределят изискванията към ситуациите и реакциите на стрес. (Виж табл. № 1)

Таблица 1. Приоритети на функциите за всеки личностeн тип (по Myers, McCaully, 1989) .

Е-екстраверзия; I - интроверзия; S - усещане; N - интуиция; T - мислене; F - преживяване; J - съждение; P - възприятие.

Таблица 1 дава ясна представа за структурните особености на всеки личностeн тип. Чрез нея могат да се забележат и някои основни тенденции при реагирането на стрес в зависимост от отбелязаните предпочитания.

1. За всеки един от психологичните типове доминантната функция е тази, която реагира първа при дадена ситуация и обработва информацията от нея. Следователно за всеки тип преобладаващата функция е тази, която определя първата ориентировъчна реакция. Например ESTJ , функцията T ще бъде определяща за начина на обработка на информацията от дадена ситуация.

2. Стресовата ситуация изисква включването на допълнителни ресурси за възприемане и оценка пред вид нейния натоварващ върху психиката ефект. Спомагателна роля в подобен случай играе втората функция, която разширява средствата за ориентация в по-сложна ситуация. Ако се разгледа примера с Е STJ , функцията S се включва към T с цел подпомагане на ориентацията и адаптацията на субекта, разширявайки възможностите на логиката със стремеж към по-голяма конкретност и доказателствена убеденост.

3.Адекватното използване на първите две функции зависи от степента на натоварване. При прехвърляне на допустимия лимит за справяне с напрежението проблемът за начина на преодоляване на стрес излиза на преден план. Именно тук става актуален въпросът коя стратегия за справяне се избира по-често от даден личностeн тип? На този въпрос ще се опита да отговори представеното по-нататък изследване.

3.1.2. Влияние на средата като антседентна (предшестваща) променлива

Условията на средата са втората основна група предшестващи променливи, разглеждани в теорията на Лазарус.

Най-важният ресурс на социалната среда е социалната подкрепа ( social support ) . В най-общ смисъл всички социалните взаимоотношения, които намаляват стресовите въздействия и съдействат за психичното благополучие на индивида, се наричат социална подкрепа. Социалната подкрепа е интерактивен процес на пренос на информация, взаимно повлияване и променяне (Albrecht and Adelman, 1987). По своята същност тя представлява информация, която подкрепя хората в убеждението им, че се грижат за тях и ги обичат, че са уважавани и ценени и принадлежат към мрежа от комуникации и взаимни задължения (Соbb, 1976). Тази поддръжка, особено в ситуация на нужда получена от хора, включени в най- близкото социално обкръжение на индивида, както и от членове на широката общност, към която той принадлежи, може да намали интензивността на стресовото преживяване (Jonson and Sarrason, 1979; Lin, Simeone, Ensel and Кио, 1979). В литературата се посочва, че лица, които получават социална подкрепа, са по-слабо уязвими за психически разстройства (Cobb, 1976; Cohen and McKay, 1984). В три лонгитюдни изследвания се констатира зависимост между нивото на социална подкрепа и смъртността (Berkman, Syme, 1979; House, Robbins, Metzner, 1982;Blazer, 1982). Резултатите от тях показват, че смъртността в резултат от различни причини, е по-голяма при хора със сравнително ниско ниво на социална подкрепа. Допуска се, че отсъствието на социална подкрепа би могло да увеличи уязвимостта по отношение на заболявания, свързани със стресови въздействия (Cobb, 1976; Hobfоll and Walfish, 1984).

Редица изследвания във военна среда сред ветераните от Виетнамската война и през време на Израело-ливанската война от 1982 година, установяват преки връзки между преживяването на боен стрес и слабата социална подкрепа, както и между получаваната висока социална подкрепа и бързото възстановяване. (Keane, Scott, Chavoya, Lamparski and Faibank, 1985; Hobfoll, London, цит. по Solomon, Miculincer and Avitzur, 1988; Solomon, Miculincer, Hobfoll, 1986). В предишни наши изследвания установихме, че ресурсите на социалната среда, т. е. социалната подкрепа, получавана от началниците и другите войници, влияят върху преживяването на стрес. Това взаимоотношение е свързано и с други стресори на военната среда като неяснота, отсъствие на ред и организация, претоварване, силен началнически контрол (Карастоянов, 1995)

Все още не са напълно изяснени механизмите, които свързват социалната подкрепа с резултатите от психическото и физическото здраве. Приема се, че отсъствието на положителни социални отношения води до отрицателни психични състояния, които влияят върху физическото здраве както чрез пряко въздействие върху физиологичните процеси, така и чрез рискови модели на поведение (Cohen, Wills, 1985).

Семейна среда ( по Moos , 1986) , характеризираща се със сплотеност и висока степен на съпричастност, намалява в значителна степен вероятността едно потенциално стресово събитие да бъде оценено като такова. В резултат на това се понижава и възможността за развитието на стрес. Обратно, отсъствието на сплотеност и социална подкрепа от семейството би благоприятствало развитието на стрес. Откритото изразяване на гняв и агресия сред членовете на семейството може да бъде стресов фактор и като такъв да усилва въздействието на други стресори, например от работната среда. Ако в семейството се набляга на насочеността към високи постижения, това би могло да улесни адаптацията на неговите членове към различни социални среди, но пък от друга страна, би могло да бъде и стресов фактор поради непрекъснатия натиск за възможно най- добро представяне.

В работна среда високата степен на сплотеност на екипа и силната началническа подкрепа могат да бъдат подкрепящи фактори. Ориентираността към изпълнението на задачите, акцентирането върху доброто планиране, ефикасността и качественото изпълнение на зададената работа, също могат да бъдат подкрепящи и мотивиращи. Наличието на подкрепящи фактори в работната среда и съчетанието им с вътрешната мотивация на личността, създава усещането за включеност в работа, което е силен буфер срещу стреса.

Стимулът, който е предизвикал стреса, се нарича стресор . С други думи това е всяко събитие или ситуация, която изисква нерутинна промяна в адаптацията или поведението. Съществуват различни типологизации на стресорите. Еvans, Cohen (1987, цитат по Russell, Arkkelin, 1994) предлагат следното разграничение:

1. Всекидневни неприятности ("daily hassles") - те включват онези хронични и повтарящи се проблеми, които се срещат в ежедневния живот, и обикновено не са свързани с прекалено големи адаптивни затруднения. Всекидневните неприятности се отнасят до по-слаби стресори като въздействие, но с повтарящ се характер. Към тях спадат такива, като неудовлетвореност от работата, ежедневни проблеми със съседите, неяснота в социалната роля, понасяне на въздействието на постоянен шум и др.

2. Катаклизмите се отнасят до внезапни, уникални и силно въздействащи единични събития или групи от произшествия, въздействащи на много хора, например - различни природни бедствия.

3. Големите събития в личния живот се отнасят до силни преживявания, провокиращи адаптивните способности на човека. Такива събития са:

•  смърт на съпруг, съпруга, дете;

•  смърт на близък член на семейството или приятел;

•  заболяване или контузия;

•  заболяване или контузия на член на семейството;

•  големи промени в отношенията между членовете на семейството;

•  годеж;

•  женитба;

•  временна раздяла (след конфликт);

•  развод;

•  нов човек в семейството (новородено, зет, снаха);

•  значителни промени във финансовото състояние;

•  смяна на работата;

•  пенсиониране;

•  промяна в местоживеенето;

•  значителни промени в начина на живот;

•  дребни нарушения на закона;

•  промени в работата (работно време, служебно положение, по- голяма отговорност) и др. (Meichenbaum, 1983) .

4. Към стресорите на средата се отнасят претоварване в работата, бедност, конфликти в семейството , замърсяване на околната среда

Като стресови характеристики на работната среда могат да бъдат посочени още и:

- трудовото напрежение и спешността при изпълнението на задачите като доминиращи в работната среда;

- отсъствието на яснота, т. е. работещите не знаят какво могат да очакват в ежедневната си работа, неясно и двусмислено се предават и поставят задачите и изискванията на ръководството;

- силният контрол и използването на формалните правила за държане в подчинение;

- отсъствие на иновации или на разнообразие, промяна и нови подходи в работата;

- отсъствието на автономност, т. е. работещите не се насърчават да вземат

- самостоятелни решения, свързани с работата им.

Друга популярна класификация (приета като работен документ в Американската армия) разграничава стресорите на физически и психически ( Leaders ' Manual for Combat Stress Control , 1994) . Физически е този стресор, който има директен ефект върху тялото. Той може да бъде външно условие на средата или вътрешно физическо или физиологическо искане на човешкото тяло. Психичен стресор е този, за който достига информация до ума без директно влияние върху човешкото тяло. Тази информация може да бъде свързана с когнитивната или емоционалната система, въпреки че най-често стресовата реакция е провокирана и от двете.

Като примери за физически стресори могат да бъдат посочени стресорите на средата горещина, студ, влага, вибрации, шум, хипоксия (недостатъчен кислород), дим, отрова, химикали, инфекциозни агенти, физическа работа, силна светлина, тъмнина, мъгла; за физиологичните стресори - недостатъчен сън, дехидратация, недохранване, лоша хигиена, мускулна умора, отслабена имунна система, свръх използване или недостатъчно използване на мускулите, болест или нараняване.

Психичните стресори включват когнитивни стресори , като твърде много или твърде малко информация, сензорно претоварване или сензорна депривация, неяснота, несигурност, изолация, недостиг на време или чакане, непредсказуемост, организационна динамика, труден избор или отсъствие на избор и е моционални стресори- като заплаха от нараняване, болест, болка, провал; загуба, предизвикваща страх и тревожност, загуба на близки, предизвикваща тъга и печал; фрустрация, заплаха, вина, водеща до раздразнение, гняв и омраза; загуба на вярата или духовна конфронтация; и др.

На практика трудно би могло да бъде очертана ясна граница между физически и психични стресори. Последните могат да предизвикат същите стресови реакции като физическите, например - намален приток на кръв към кожата, увеличаване на зениците, освобождаване на адреналин. Тези отговори повлияват индивидуалната уязвимост към специфични стресори. Физическите стресори са и психични, когато възприятието за тях създава психични искания или представлява заплаха за психичното благосъстояние на индивида. Но дори и да не се възприемат като заплаха за индивида, те създават дискомфорт, намаляват концентрацията и влошават изпълнението, което може да предизвика емоционални реакции. От друга страна, физическите стресори могат да влияят директно на функционирането на мозъка, а с това и на неговите възможности да се справи със стреса.

Всъщност военната среда е една от малкото социални среди, където могат да се срещнат болшинството от изброените стресови фактори. За военната служба са характерни изпълнение на задачи при екстремални условия, като горещина, студ, влага, недостатъчен сън, сензорно претоварване или сензорна депривация, физическо натоварване, организационна динамика и недостиг на време, изолация (Виж по подробно Илиев, Карастоянов, 1993). В предишни наши изследвания установихме, че физическото претоварване всъщност не е свързано с преживяване на негативни емоционални състояния като тревожност, депресия и самота. Отсъствието на яснота на ролята, задачите, средата и ситуациите, недобрият войскови ред и организация са силните стресори за войниците и те реагират на тях с негативни емоции като тревожност и депресия, чувстват се самотни и изоставени и не са ефективни в учебно-бойната дейност (Карастоянов, 1996). В проведеното от нас изследване, представено във втората част на книгата, се акцентира именно върху влиянието на стресорите на средата чрез сравнение на резултатите между извадки на студенти и военнослужещи.

3.2. Медиаторен процес

Втората група променливи на медиаторния процес ( mediating process ) според теорията за емоциите са оценката и процесите на справяне със стреса. Тези променливи са наречени медиаторни, защото не съществуват в началото, а възникват от транзакционалния контекст, т. е. проявяват се само при потенциална стресова ситуация.

Оценката ( appraisal ) се определя от значението на това, което се е случило във взаимоотношението личност-среда за личностното благосъстояние, и е повлияна от личностовите променливи и променливите на средата.

Процесът на справяне ( coping process ) променя взаимоотношението личност - среда, обективно и/или по отношение на неговото оценено значение, което на свой ред променя съществувалото емоционално състояние.

Тук е и моментът да разграничим двата вида познавателна дейност, които действат в емоционалния процес - получаване на информация и извършване на оценка.

Информацията включва това, което ние знаем или си мислим, че знаем за света (в социалната психология това се нарича атрибуция). Оценката се отнася до изводите от тази информация за благополучието на отделния човек. Оценка е отразена във въпрос като: Какво означава това, което се е случило за мен лично?

3.2.1. Оценъчен процес

В по- ранната теория за стреса Лазарус (1966 ) приема, че оценката на взаимоотношението между индивида и средата като стресова или не, се детерминира от когнитивен ( познавателен ) оценъчен процес. Хората постоянно оценяват това, което им се случва от гледна точка на неговата значимост за тяхното психично благополучие ( well-being ) . От оценката зависи дали се справяме и как се справяме с изискванията на средата , както и качествата и интензитета на емоциите, които изпитваме. Тя включва два подпроцеса, използващи различни източници на информация и изпълняващи различни функции. Те се определят като първична и вторична оценка.

Първичната оценка ( primary appraisal ) служи за ориентация в това дали дадено взаимоотношение със средата е релевантно, благоприятно-позитивно или носи напрежение и стрес. Ситуацията е възприета и преценена като стресова при негативна оценка. Теорията за стреса на Лазарус (1966) определя първичните оценки на стреса в три категории: вреда (загуба), заплаха и предизвикателство.

Оценката за вреда или загуба обикновено включва анализи на вредите, които вече са направени. Внезапните събития (например земетресение) предразполагат хората към такава оценка, защото вредите са причинени много бързо и хората са заети с непосредствените последствия, а не толкова с оценка на възможността за нови. Загубата на близък човек e свързана също с подобна оценка, въпреки че ако той е бил хронично болен за дълъг период от време, вероятно е предчувствието за загуба да провокира размисли за това, което ще се случи след смъртта му.

Оценката за заплаха се свързва с вероятност за вреда, с предчувствие за бъдеща опасност. Чакането за влизане на изпит понякога може да бъде по- стресово от самия изпит или от скъсването на изпит. Способността да предвидим проблемите и очакваните трудности ни позволява да ги решим или да предотвратим появяването им.

Оценката за предизвикателство акцентира не на вредата или на потенциалната заплаха от събитието, а на начините за преодоляване на стресора. Някои стресори биха били извън възможностите ни за справяне, но съществуват много събития, за които има надежда или увереност, че ще се справим. Стресорите оценени като предизвикателство спадат към тази категория. Събитието може да бъде оценено като потенциална заплаха, но да се усеща, че могат да се предотвратят неблагоприятните ефекти. По някаква причина човек загубва работата си. Това може да бъде оценено като заплашващо събитие ("Как ще оцелея?") или като предизвикателство ("Какво друго бих могъл да направя, за да си изкарвам прехраната?”). Предизвикателството се различава от загубата ( вредата ) и заплахата по вярата, че човек може ефективно да се справи със стресора. Стресор, който поставя на изпитание индивида, но може да бъде преодолян, поражда по-скоро оценка на предизвикателство, отколкото интерпретация за вреда или заплаха. Предизвикателството се отнася към стресовите оценки, защото изисква мобилизация, за да се преодолеят препятствията към положителен краен резултат с риск за вреда ( Lazarus, Folkman 1987 ) .

Вторичната оценка ( secondary appraisal ) включва процеса на търсене на потенциален отговор на заплахата. Тя се отнася до избора на начините за справяне със стреса според изискванията на специфичната ситуация. Вторичната оценка включва преценяване на собствените индивидуални способности, на ресурсите на социалната среда и различни стратегии за справяне със стреса, според възможностите за успеха им и цената , която трябва да бъде платена. Тя е свързана с миналия опит, т. е. колкото повече човек се е справял в миналото с такива ситуации, толкова по-голямо ще бъде доверието му в собствените сили. Индивидуалното възприемане на ситуацията и способността на личността да се справи с нея определят степента на преживяния стрес. В момента , в който наличните ресурси бъдат оценени като достатъчни за справяне със ситуацията и даващи възможност за благоприятен изход, възникват положителни емоционални изживявания, което снижава първоначалните негативни емоции. Ако ресурсите за справяне бъдат оценени като недостатъчни за преодоляване на вероятни неблагоприятни влияния на стресорите, отрицателните емоции, развити след първичната оценка се усилват и се развива стресова реакция.

Процесите на първичната и вторичната оценка протичат независимо един от друг. В случай, че ресурсите за справяне са достатъчни за неутрализиране на дадена заплаха, степента на заплахата се намалява. В този случай вторичната оценка би могла да въздейства на степента, в която едно събитие се възприема като заплаха, вреда, предизвикателство или се оценява позитивно, или не релевантно (Lazarus, Launier, 1978). Възможно е обаче, ситуация, която в началото не се оценява като заплаха, да се превърне в заплашителна, когато възможностите за справяне се окажат недостатъчни за посрещане изискванията на средата.

От гледна точка на теорията за емоциите оценката има адаптационна задача, а именно - да интегрира изискванията и реалностите на средата с личния интерес, без да се отдава предимство, на който и да е от двата фактора.

Обобщавайки предишни изследвания на стреса, където както посочихме при първичната оценка са разграничени три елемента - вреда (или загуба), заплаха и предизвикателство, Лазарус (1994) формулира шест допълнителни оценъчни компонента в емоционалния процес - три отнасящи се до първичната оценка и три до вторичната оценка.

Към компонентите на първичната оценка се прибавят още три - целева релевантност, целево съответствие и типовете "его"- включеност.

Целевата релевантност ( goal relevance ) се отнася до степента, в която едно събитие се съотнася към личните цели, т. е. в каква степен човек се интересува от това, което се случва и какъв е личния му интерес. Ако не е налице целева релевантност, то не би могло да се прояви и емоция.

Целевото съответствие или несъответствие ( goal congruence , goal incongruence ) се отнася до степента, в която едно взаимоотношение е консистентно или не с това, което личността иска, доколко пречи или улеснява личните цели. Ако ги осуетява, говорим за целево несъответствие, а ако ги улеснява - за целево съответствие. Целевото съответствие води до позитивни емоции, целевото несъответствие до негативни.

Типовете "его"- включеност ( types of ego - involvement ) се отнасят до различните аспекти на "его"- идентичността. Към тях се включват "Аз"- образа ( самооценката ) и социалната оценка, моралните ценности, идеалите, значенията и идеите, другите хора и тяхното психично здраве, целите в живота. "Его"- включеността оказва влияние по различен начин, в зависимост от аспекта, чрез който е включен този компонент в трансакцията. Преживяването на гняв е резултат от заплаха на самооценката и социалната оценка, тревожността се провокира от екзистенциална заплаха, тъгата е вследствие на загуба на e дин или на всичките шест типа "его"- включеност.

Към компонентите на вторичната оценка, отнасящи се до възможностите за справяне, Лазарус прибавя доверие или вина, потенциал за справяне и очаквания за бъдещето .

Доверието или вината ( blame or credit ) могат да бъдат външни, насочени към някой друг, и вътрешни, насочени към самия човек. Те произтичат от информацията кой е отговорен за фрустрацията.

Потенциалът за справяне ( coping potential ) се отнася до това, дали и как личността може да се справи с изискванията, определени от ситуацията. Тук не става дума за процеса на справяне със стреса, а само за оценка на възможните резултати от мисленето или действането, което от своя страна променя взаимоотношението личност - среда.

Очакванията за бъдещето ( future expectations ) са свързани с това дали е вероятно нещата да се променят към по-добро или по-лошо. Например, дали условията могат да станат повече или по-малко съответни на целта .

Разгледаните оценъчни компоненти са подредени по-такъв начин, че да тръгват от едно много общо решение - дали ще се развие или не една емоция (релевантността на целта), дали емоцията ще бъде позитивна или негативна (съответства или не на целта ), постепенно стеснявайки оценката до прецизно дискриминиране между една или друга емоция в зависимост от типа "его"- включеност. Едва след като алтернативите са стеснят е възможно да се каже дали определена емоция би могла да съществува в даден контекст.

Теорията за емоциите също допуска, че оценката невинаги е рационална и съзнателна. Или както предпазливо посочва Лазарус: ”Основен постулат за разрешаване на този проблем е да кажем, че съществува повече от един начин на знаене. В пораждането на една емоция тези начини могат да бъдат в конфликт или биха могли да допринесат едновременно чрез два вида оценъчен процес - един, който оперира автоматично, без да си даваме сметка за него и без волеви контрол и друг, който е съзнателен, нарочен и волеви” ( Lazarus , 1994, p . 169) .

Отчитайки, че взаимоотношенията със средата са постоянно променящи се и генериращи обратна връзка за психологическата ситуация, следва да допуснем, че първичната и вторичната оценка също постоянно се променят, поради което емоциите винаги флуктуират. Обратната връзка за средата или за собствените действия и реакции предоставят нова информация, която трябва да бъде оценена. За този процес на по-нататъшна оценка бихме могли да използваме термина преоценка ( reappraisal ) от теорията за стреса ( Lazarus , 1966) . Ще го разграничаваме от оценката по това, че започва да работи по-късно и трябва да оцени успешността на вече използваните стратегии за справяне.

Лазарус допуска, че оценъчният процес не протича в строга последователност. Нещо повече, той посочва, че описаната от него поредност на процесите не изяснява достатъчно точно начина, по който личността извършва процеса на оценка в реалния живот. Очевидно е обаче, че човек не може да реализира всички последователни стъпки на този процес при всяка адаптационна среща. Когато в резултат на миналия опит са натрупани в индивидуалната памет заучени казуси за това, което се случва при определени условия, и се знаят последствията за психичното здраве, то въз основа на тези формирани следи и връзки се извършва мигновена оценка, т. е. натрупаният опит е част от оценъчния процес. Всъщност много оценъчни решения са вече направени и се нуждаят от подходящи стимули от средата, за да бъдат приложени. Готови оценъчни модели съществуват за много събития. Те не са статични. Веднъж изградени, не е задължително да останат фиксирани за дълъг период от време. По- скоро би следвало да бъдат разглеждани като един относително устойчив конструкт, който се развива в транзакциите. В ежедневната си дейност хората постоянно търсят смисъла на това, което се случва. Въпреки, че на оценката следва да бъде гледано като на процес, хората очевидно развиват относително стабилен оценъчен стил . Под последното разбираме диспозицията за оценка на взаимоотношението със средата през определен период от време по приблизително един и същ начин и по-специално в условия на неяснота. Например типичното възприемане на събитията само в позитивна или негативна светлина.

Схващането за оценъчния стил може да бъде разбрано и като вариант на разграничението на емоциите като състояние и черта (диспозиция). Когато има нестабилност в начините, по които личността оценява транзакцията със средата във времето, говорим за процес, който се променя с обстоятелствата. Стабилността и нестабилността съществуват обаче винаги в някаква степен на взаимоотношение, т. е. двете гледни точки разглеждат различни перспективи на един и същ феномен, като едната фокусира върху промените, а другата върху повторяемостта (Lasarus, 1994).

За да се опитаме да обясним и предскажем стресовия процес, трябва да изследваме генерализираната когнитивна диспозиция и ситуационната когнитивна активност. Разграничението между когнитивна активност, която е ограничена от някакъв контекст, и такава, която е генерализирана в повече стресови ситуации, е съществен елемент в анализа на стреса. Генерализираната оценка се състои от относително стабилни знания и убеждения, които влияят на това, което се случва в транзакцията. Те влияят на ситуационните знания и оценка, влияят и на степента и вида на емоционалните преживявания. Изследването на Ротър (1966) върху генерализираните убеждения за контрола стимулира развитието на такива психологически конструкти, като оптимизъм, кохерентност, депресивен оценъчен стил, психическа устойчивост и др. Според нас обаче тези генерализирани оценки не се отнасят към медиаторния процес, защото те съществуват извън транзакционалния контекст.

3.2.2. Справяне със стреса.

Ако първичната оценка е свързана с процеса на възприемане и оценяване на заплахата за индивида, а вторичната оценка - с процеса на търсене на потенциален отговор на тази заплаха, то справянето със стреса ( coping ) е процес на изпълнение на този отговор.

В специализираната литература може да бъде срещнато твърдението, че понятието за копинга се развива в началото на 60-те години на основата на теориите за стреса, в рамките на два подхода - анималистичния и его- психологическия (Тап, Еспарбес, Сорд- Адер, 1995). Всъщност през този период се обръща внимание на когнитивното анализиране на копинга. Доста години преди това Фройд пръв обръща внимание на защитните механизми на "Аз"-а за преодоляване на неблагоприятните въздействия на външната среда. Идеи, доразвити по-късно от дъщеря му Ана Фройд (F reud , A ., 1966) и от други "его"- психолози (H aan , 1977 ). Що се отнася до анималистичния модел, той също е развит значително по-рано. Идеята, че копингът е съвкупност от действия (основно “борба” или “бягство”), чрез които индивидът контролира околната среда и намалява активационната енергия, може да бъде проследена до Дарвин, а също може да бъде открита и в учебниците по зоология и зоопсихология. По своята същност това са два взаимно изключващи се модела. Психоаналитичният модел разглежда защитните механизми като резултат на многовариантните личностови фактори, т. е. копинга се разбира като съвкупност от устойчиви черти на личността. Целта му е да минимизира значението на ситуацията. Анималистичният модел обратно - акцентира върху значимостта на ситуацията. Появата на когнитивния подход дава възможност да се съвместят описаните противоположни гледни точки, като изследва реалното взаимоотношение между личността и ситуацията, без да се отдава предимство на което и да е от двете. В този смисъл начините за справяне със стреса се определят като "когнитивния или поведенчески отговор за намаляване или елиминиране на психологическия дистрес или стресовите условия" (Fleishman 1984, p. 229). С други думи справянето със стреса се отнася до когнитивните и поведенчески усилия за справяне със вътрешни или външни искания и (или) конфликти между тях, които са оценени като поставящи на изпитание или превъзхождащи ресурсите на личността (Folkman, Lazarus, 1980).

Копингът играе важна роля при изследване на личностната значимост на отношението личност - среда. Той се свързва с влияние върху оценъчния процес, следователно и върху емоциите чрез обратна връзка. С други думи, от една страна, копингът влияе върху оценката и преоценката на стресовата ситуация, от друга - той каузално предшества емоцията като резултат, т. е. начините за справяне могат да бъдат индикатор за индивидуалните разлики при отговор на стрес. Анализът на литературата не дава основания за по- категорични мнения. Все още е трудно да бъдат отграничени първичните дименсии или специфичните копинг стратегии. В едно задълбочено сравнително изследване се посочват седем специфични стратегии, чието наличие е емпирично доказано чрез факторен анализ поне два пъти - активно справяне, пожелателно мислене, избягване на проблема, социална подкрепа, когнитивно реструктуриране, критицизъм и изразяване на емоциите ( Tobin et al , 1989). И докато тези данни имат някаква емпирична стойност, все още не е изяснена структурата на копинга, т. е. организацията на тези специфични стратегии на едно по-абстрактно ниво на анализ. Опит за по-задълбочено разбиране на копинга и отговор на поставените два проблема за структурата му и специфичните копинг стратегии е тристепенния йерархичен модел ( Tobin et al , 1989) . На най-високо равнище копингът се разграничава по критерия - ангажиране или дезангажиране със стресовата ситуация. Идентифицирани са две групи стратегии: стратегии, включващи активно ангажиране за преодоляване на стресора, и стратегии, при които човек се стреми да се дезангажира от възникналите проблеми и да се дистанцира от стресовата ситуация. На второ ниво, критерий за допълнително реструктуриране на посочените две групи е насочеността им към емоциите или към проблема, което позволява идентифициране на четири групи копинг стратегии от по-нисък порядък: ангажираност с проблема, ангажираност с емоциите, дезангажираност от проблема и дезангажираност от емоциите. На последното трето ниво са разграничени осем специфични стратегии:

1. Стратегии, ангажирани с проблема - решаване на проблема и когнитивно преструктуриране.

2. Стратегии, ангажирани с емоциите- емоционална експресивност и търсене на социална подкрепа.

3. Стратегии, дезангажирани от проблема- отклоняване на проблема и бягство в сферата на мечтите.

4. Стратегии, дезангажирани от емоциите- самообвинение и затваряне в себе си.

В исторически аспект най-ранно е разграничението между стратегиите насочени към решаване на проблема, и тези, свързани с избягване на проблема направено от Фройд ( Freud , 1915/1957; Maddi , 1980). Без да навлизаме в подробности, можем да отбележим, че съгласно психоаналитичната теория, "Егото" реагира, защитавайки се от три заплахи: първо - импулсите на “То”, които могат да станат толкова силни, че да залеят “Егото” с ирационалния хаос, който носят; второ - реалните заплахи на външния свят; и трето - “Суперегото” като заплаха за “Егото”. Фройд предпоставя процеса на справяне като предимно несъзнаван. Ана Фройд и по-късните психоаналитици редифинират това разбиране. За Фройд най-голямата движеща сила е “То” (несъзнаваните сексуални и деструктивни инстинкти), а “Егото” е просто “ездачът на буйния кон”, който се опитва да установи някакъв контрол над инстинктите. По късните "его"- психолози, разширяват ролята на “Егото”, не само като средство за намаляване на тревожността, а и за управляване и наслаждаване на живота. Всички защитни механизми включват изкривявания на личността, посредством които се чувстваме по- добре чрез самозаблуждение (T ucker - Ladd , 1996).

Най-често описваните защитни механизми в психоаналитичната парадигма са:

1. Изтласкване (r epression ) - отстраняване от съзнанието на нежелани и стресиращи импулси.
2. Отричане ( denial ) - отказ да се приеме или да се изправим пред заплашваща ситуация.
3. Регрес ( regression ) - връщане към по ранни начини на действие или чувстване.
4. Рационализация ( rationalization ) - търсене и намиране на извинения за прегрешения и недостатъци с цел избягване на себеобвинение, разочарование и критицизъм от другите .
5. Проекция ( projection ) - приписване на другите на собствените неприемливи мисли, чувства и импулси.
6. Изместване ( displacement ) - пренасочване на импулси (например гняв) от реалната цел (поради опасност) към по-безопасен обект.
7. Формиране на реакция ( reaction formation ) - отричане и обръщане на чувства (например любовта се превръща в омраза или омразата се превръща в любов).
8. Идентификация (identification) с друг.
9. Сублимация ( sublimation ) - трансформиране на неприемливи потребности в приемливи амбиции и действия.
10. Фантазиране ( fantasy ) - мечтаене и неговите заместители, като начини за избягване от проблемите или скуката.
11. Компенсация ( compensation / substitution ) - опити да се замести някое чувство на неадекватност чрез постигане на успех и превъзходство по друг начин.
12. Отменяне ( undoing ) - действия, целящи, като че ли да се отмени някое зло, което човек допуска, че е сторил. Интелектуализация ( intellectualization ) - криене на емоционалния отговор зад думи и твърдения, отричащи проблема.
13. Отреагиране ( acting out ) - начин за бунтуване и намаляване на напрежението.
14. Себеотричане ( self - repudiation ) - спечелване на другите или търсене на съчувствие (T ucker - Ladd , 1996) .

Класическият когнитивен подход на Лазарус разграничава стратегиите за справяне със стреса на две основни групи: проблемно-фокусирано справяне ( problem focused coping ) или често определяно като активно справяне и емоционално-фокусирано справяне ( emotion focused coping ) или пасивно справяне (Lazarus, 1984). Това са всъщност двете основни функции на справянето със стреса.

Първата група стратегии описва поведение като изправяне срещу проблема и въздействие върху стресовия фактор за премахване на неговото влияние, както и промяна на собственото отношение към източника на стрес, т. е. активното справяне е насочено към промяна на реалното взаимоотношение между личността и средата

Втората група стратегии (емоционално-фокусираните) включва избягване на опити за директно справяне с проблема и опити за контрол; снижаване на отрицателните емоции; регулиране на емоционалния дистрес. Емоционално- фокусираното справяне не е насочено към промяна на реалното взаимоотношение, а към промяна на неговото значение, а следователно и на емоционалната реакция. Ако ние успешно избягваме да мислим за заплахата, то тревожността, свързана с нея, може да се отложи във времето. Тези два типа копинг обединяват в себе си множество специфични стратегии.

Проблемно-фокусираното справяне включва специфични стратегии като активно справяне, планиране, потискане на конкуриращи се активности, търсене на инструментална подкрепа. Емоционално-фокусираното справяне включва специфични стратегии като изразяване на емоциите, отричане, приемане, търсене на емоционална подкрепа, поведенческа дезангажираност, психическа дезангажираност, обръщане към религията. Критичният анализ на литературата позволява да бъдат идентифицирани и специфични стратегии, които в зависимост от контекста на ситуацията и следващите действия да бъдат включени и в двете групи. Например, въздържане от действие има за цел изясняване на ситуацията и изчакване на удобен момент за предприемане на нещо. Това по своята същност е проблемно- фокусирана стратегия. Но ако въздържането от действия продължи много дълго и не е последвано от действия, свързани с опити за отстраняване на стресовите фактори, то тогава тази стратегия, може да бъде отнесена и към емоционално- фокусираното справяне. (Виж по подробно Карастоянов, 1996).

Между културните изследвания на копинга, показват значими различия на начините за справяне със стрес. Например, пасивната стратегия, каквато е фатализмът, очевидно е религиозно и културално обусловена и има особено значение в контекста на изт